Уилям Дийл - 27

Тя долепи глава до неговата и прошепна:

— O, как те обожавам, Ки.

Пет месеца бяха изминали, откакто Кигън беше научил за смъртта на Джени в Дахау. Ванеса почти веднага беше усетила неуловимите промени в него: чувството на облекчение, което дойде с края на очакването; постепенното изчезване на вината, която му пречеше да разкрие чувствата си към нея. Освободена след развода, тя също беше станала една емоционална бомба, която чакаше да експлодира. Заедно те бавно се лекуваха един друг и с течение на месеците тяхната любов стана толкова пламенна, както преди години, по време на краткотрайния им флирт в Берлин.

Снощи бяха отпразнували тридесетия й рожден ден с вечеря в един италиански ресторант в Бронкс, после бяха отишли в „Кафе Руж“, където свиреше Глен Милър. Беше чудесна нощ.

Кигън стана, тихо отиде до кухнята и извади бутилка шампанско.

— Ки — повика го тя.

— Да?

— Татко пита дали искаш да прекараш Деня на благодарността с нас тази година.

— По дяволите, изобщо не знам къде ще бъда на Деня на благодарността — отвърна той като търсеше отварачка. — Наистина ли искаш да отидеш в Бостън за този ден?

— Няма да бъдат в Бостън, ще идат на острова.

— Какъв остров?

— В Джорджия.

— Искаш да кажеш там, дето висят богаташите? — отговори той и взе две чаши за шампанско от шкафа. — Искаш да прекараш Деня на благодарността като играеш крикет с тайфа сноби и капризни стари милионери?

— Ще му кажа какво си казал — пошегува се тя.

— Той знае за чувствата ми към тази тълпа. Кигън се върна в спалнята.

— Ние ходим там от години, но вече не е същото. Повечето от старата тайфа ги няма. Аз също не искам да отида, но обещах да попитам.

— Какви са чувствата му към нас? — попита Кигън като седна на ръба на леглото и извади тапата от бутилката.

— Никога няма да каже. Всъщност той те харесва доста, иначе не би ни поканил да идем с тях.

— Давай, кажи му какво съм казал — каза Кигън и се засмя. — Ще ядем тук. Аз ще приготвя вечерята.

— Окей — каза тя. — А аз ще сложа масата.

Той й подаде чаша шампанско, после бръкна в чекмеджето на нощното шкафче и извади малко пакетче, увито в сребърна хартия и завързано с черна панделка.

— Честит рожден ден.

— O, Ки, благодаря! — радостно извика тя. На картичката пишеше:

„На Ванеса, която възвърна вярата ми в късмета на ирландците. Нека го сподели — с цялата ми любов…

Тя бавно го разопакова. Подаръкът беше малка елегантна брошка с формата на ирландска детелина; четирите й листчета бяха от смарагди, очертани с диаманти, и с един грозд диаманти за дръжка.

— O, Господи, Ки, великолепна е.

— Жалко, че в момента няма на какво да си я сложиш — засмя се той и я повали на леглото. Телефонът звънна.

— Не му обръщай внимание — прошепна той.

Но телефонът продължи да звъни. Накрая Ванеса се пресегна, вдигна слушалката и я сложи на ухото му.

— Мистър Кигън?

— Да?

— Тук е Смит.

— Познах по гласа — каза Кигън.

— Слушаш ли радиото?

— Сега е полунощ, Смит. Не, не слушам радио.

— Може би е по-добре да слушаш — каза Смит. — Германците трупат войски около границата с Полша. Ако нахлуят в Полша, Англия и Франция ще обявят война веднага. Ако мислиш да намериш този Двадесет и седем, по-добре да побързаш. Не мисля, че ще можем повече да крием случая от ФБР…

— Прегледали сме почти всичките архивни документи — каза Кигън отчаяно. — Дай ми още няколко дни. Ако не стане, и без това не знам какво да правя.

И затвори.

— Кой е този Смит — попита тя.

— Момче за всичко — каза той.

— Какво?

— Просто се шегувам — каза той, но гласът му изобщо не беше весел. — Трябва да се върна във Вашингтон утре. Но този път няма да е за дълго.

— Не изглеждаш много щастлив — каза тя.

— Дадох обещание на един човек — каза Кигън. — Сега изглежда, че няма да мога да го спазя.

— Опита ли?

— Направих всичко, което можах.

— Тогава Господ ще ти прости — тихо каза тя.

— Не знаех, че по света има толкова много мошеници — изстена Драймън един ден.

Обикновено работеха само двамата. Кирбо помагаше, когато можеше: този методичен човек работеше бавно, но не пропускаше нищо. Вече не бяха толкова запалени. Кигън започна да се чуди дали проверката на архивите е изобщо добра идея. Но нямаха алтернатива. Шегуваха се, за да намалят убийствената скука, понякога се затрудняваха с някой случай и с часове се ровеха в помощните доклади.

— Какво ще кажеш за мъртъв свидетел? — каза Драймън една вечер, докато лениво прелистваше един от докладите.