Уилям Дийл - 27

— Може ли да поговорим с него?

— Разбира се. Старият Джо би разказал за това на всеки, който пожелае да го изслуша. Проблемът е, че никой не го приема много на сериозно.

— Защо така? — попита Драймън.

— Защото е сляп като къртица.

Джо Коб седеше в един люлеещ се стол на верандата. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а ръцете му стискаха дръжките на стола, сякаш се страхуваше да не изпадне от него. Годините на бездействие бяха превърнали мускулите му в тлъстини: шкембето висеше над колана му, широките някога рамене се бяха отпуснали, вратът му бе станал на гънки. Столът скърцаше, докато той се люлееше назад-напред.

— Дали си спомням онази нощ? Разбира се, че си спомням тази нощ. Тогава за последен път видях прекрасната земя, създадена от Господа — каза той. — Вижте, аз не мразех тези хора. Те бяха просто нещастници, пометени от фалита, и се опитваха да преуспеят, нали знаете. Хувърградът се намираше долу, в Бароу. В града започнаха обири. Не нещо голямо, нали разбирате, но хората ставаха все по-нервни. Железниците не ги искаха. Градът не ги искаше. По дяволите, никой не ги искаше. И така, в седем и половина пристигна влакът…

— Влакът, който минава през Дрю Сити ли? — попита Кигън.

— Да. Група скитници скочиха и се затичаха към лагера. Бяхме някъде около десетина души от железницата и ги погнахме.

Той си спомняше тази нощ много добре, тя изгаряше ума му като кошмарен монтаж. Мъжки силуети край лагерния огън, искри, политнали към черното спокойно небе. Покрити с мръсотия пръсти, подаващи се от скъсани червени вълнени ръкавици. Картонени навеси, стари брезентови палатки, колиби от катранена хартия. Една жена запищя. Гадният звук на дърво, удрящо по месо и кости. Лъчите на фенерчетата, които се кръстосваха из лагера. Хората бягаха от колибите, блъскаха се в тъмнината, искаха да се измъкнат от лагера. Изстрел. Един скитник с подивели очи и окървавено лице размахваше библия и викаше: „Те връхлитат върху нас, небесните стрели са насочени върху нас. Спасявайте се, грешници… Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата, за да стрелят в тъмно върху правите по сърце. Псалм единайсети, стих втори.“ И друг вик, брутален: „Ела тук, нещастни глупако!“

Хаос.

О, да, той си го спомняше.

— Стигнахме двама, бяха седнали на края на дерето да си поемат въздух — продължи Коб. — Бяхме с Хари Баркър. „Ето още двама“, вика Хари, и се спуснахме след тях с нашите бухалки. Той удари единия в гърба и онзи като се обърна към него като тигър, хвана го, завъртя го, обви ръка около врата му и го счупи като клечка. Хари падна, а онзи сграбчи бухалката му, обърна се и здравата ме удари в стомаха. Другият скитник му казва: „Хайде, трябва да се измъкнем оттук“, а първият се навежда и изважда един нож от обувката си — от обувката си! — и наръга приятеля си, просто така. „Съжалявам, скитнико — каза той, — но ти видя прекалено много.“ Беше страшен нож, ще ви кажа, но не ловен нож. Имаше дълго тясно острие, наострено и от двете страни.

— Като кама? — попита Кигън.

— Да, кама. Всъщност тъкмо почнах да се надигам и той замахна с все сила с тази дяволска бухалка и ме удари право в лицето, право по очите.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Да помня? Шегувате ли се? Това е последното нещо, което изобщо видях. Той беше висок, над метър и осемдесет, як, с черна коса и… знаете ли как беше облечен? Не беше облечен като скитник. Имаше изгладена риза, хубави панталони и като че ли чисто нови обувки. Едва ли е бил скитник от дълго време, освен ако не е откраднал дрехите, които носеше. И имаше още нещо. Имаше различни очи.

— Различни очи? — повтори Драймън и скептично погледна Кигън.

— Да. Едното сиво, а другото зелено.

Над Източна Пенсилвания се беше спуснало индианското лято. Златните цветове на есента бяха заместили зеленината на лятото и лек ветрец клатеше дърветата в гробищата. Те вървяха между редиците паметници и търсеха гроба на Фред Демпси. Кигън беше убеден повече от всякога, че Демпси е техният човек. Драймън, въпреки че беше направил връзката, все още беше настроен скептично.

По време на полета от Индиана до Пенсилвания Кигън най-накрая му беше обяснил задачата.

— Хайде, Ки, ти наистина ли вярваш, че този банков чиновник е бил нацистки агент?

— Убеден съм в това — отговори Кигън.

— Е, ако наистина е бил, вероятно е мъртъв от пет години. Сигурно плува някъде по реката и рибите отдавна са го изяли — отговори Драймън.