Уилям Дийл - Първичен страх

— И съществува влиянието на епископа в обществото — каза Вейл. — Една банда от малолетни бегълци и бивши наркомани да го нападнат? Не става.

— Освен ако докажем, че това е гласът на епископа на касетката — каза Гудмън.

— Би ли се заклел пред съдебните заседатели, че човекът, който говори, е епископ Рашмън?

— По дяволите, та аз дори не го познавам. Но можем да ги накараме да анализират гласа. Не можем да прикрием такова нещо!

— Ние нищо не прикриваме, Томи — каза Вейл, като продължаваше да обикаля. — Ние обмисляме кое ще е най-доброто за нашия клиент. Ние сме в една лодка с тези деца. Ако предоставим касетката и я използваме по някакъв начин, за да дискредитираме Рашмън, ще бъдем обвинени, че се опитваме да унищожим така наречения Светец от Лейквю Драйв, за да спасим Аарон Стемплър. И ако цялата история излезе наяве — че тези деца са били в сексклуб две години и изобщо не са казали нищо за това — то може да осигури на Венъбъл идеален мотив за убийството — ревност — и всички ще са зле, освен Рашмън.

— Ти не можеш да не обърнеш внимание на това.

— Мога, ако това помогне да спасим клиента ми от електрическия стол — каза Вейл, като се обърна към Гудмън и насочи пръст към него. — Забрави гнева си към епископа, Томи, той е мъртъв, и проблема му е умрял заедно с него. Нашата работа е да запазим. Аарон жив.

— А ако Аарон извади това наяве? — попита Моли.

— Ще се тревожа за това, когато се случи.

— Много неприятна работа — каза съдията по време на закуската на следващата сутрин при Пеперудата. — Ако някоя от страните внесе това доказателство в съда, рискува сериозна враждебна реакция от обществеността и съдебните заседатели.

Вейл не беше показал касетката нито на Наоми, нито на съдията. Но той беше обяснил всичко подробно, а Гудмън им разказа за срещата си с Алекс. Моли си беше тръгнала преди зори, нетърпелива да се върне в Дейзиленд, за да продължи сеансите си с Аарон.

— Какво ще стане, ако прокурорът разбере за това? — каза Гудмън.

— Тя не е длъжна да го използва — отговори съдията.

— Защо не? — попита Наоми.

— Ако аз бях прокурор, щях да го подмина — отговори съдията. — Единствената причина да го използвам, ще бъде, за да създам мотив за убийството. Дори Венъбъл да предполага, че гласът принадлежи на Негово Високопреосвещенство, самата касетка не доказва нищо. Просто три деца се чукат. Тя ще твърди, че доказателството е неубедително и ще предпочете да не му обърне внимание.

— Но ние можем да го включим в разследването, нали така?

— Ако поискаме, да. Те ще трябва да го обърнат срещу нас. Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че никой не е знаел за това, освен тези пет деца и ние.

— Никой от участниците няма да проговори. Те се страхуват и вероятно ги е срам. Погледни на нещата от тяхната гледна точка: Рашмън е един от най-влиятелните хора в града. Ще се оплачат ли тези пет деца от него? Не мисля така.

Том сложи едно скъсано парче хартия на масата и Вейл се загледа в него.

— Ето как открих следата. Беше сложено под чистачката на колата ми в Дома на Спасението.

— Така че — каза Вейл — дали издайникът е някой от групата, или някой извън нея?

— Не знам — отговори Гудмън. — Начинът, по който им представих, нещата, беше, че търся свидетели за характера на Аарон — деца, които ще го защитят. По това време не знаех за момчетата от олтара, просто опипвах почвата. Може би някой от тях наистина знае за това. Мога да се върна…

— Още не — каза Вейл. — Нека не се забъркваме, докато не изясним как да използваме информацията.

— Искаш да кажеш, че наистина ще закриляме Рашмън след всичко, което е направил? — каза Гудмън.

— Въпросът не стои така — каза съдията.

— А как, по дяволите, стои въпросът? Ти каза веднъж, че фактите не престават да съществуват, ако не им обръщаш внимание — Гудмън беше леко наострен.

— Правилно, момчето ми — отговори съдията. — Също така съм казвал, че хората не искат да чуят истината, защото не искат илюзиите им да бъдат разбити. Това не е философски спор — животът на едно момче е заложен. Ако Рашмън е бил педераст, човекът от улицата, съдебните заседатели може да не искат да чуят за това.

— Винаги съм мислел, че истината и справедливостта вървят ръка за ръка — каза Гудмън.

— Много благородно — каза съдията. — Но наивно. За нещастие истината няма нищо общо със справедливостта.

— Начин на възприемане — каза Вейл. — Във фотографията се нарича селективен фокус. Показваш на зрителите само част от картината, но образът е толкова силен, че те възприемат това като цялата истина.