Уилям Дийл - Първичен страх

— Параноичен? Кой е параноичен? — отговори Шонеси и промени темата. — И така ти мислиш, че твоят клиент е просто един смахнат, така ли?

— Не, сър — мисля, че е невинен.

— Наистина ли ще го защитаваш от тази гледна точка.

— Казах „Без коментар“. Какво мисля, е едно нещо, а как ще защитавам клиента си, е друго нещо.

— Мислиш ли, че Стенър ще намери мотив?

— Не се отказваш, така ли?

— А ти?

Вейл не отговори. Той отпи нова глътка от своя „Блади Джо“.

— Знаеш ли какво прочетох — каза Шонеси. — Прочетох, че повечето хора се отказват от борбата точно преди да я спечелят.

— Вероятно е истина — каза Вейл. — Те или изгарят, или се уплашват, или се объркват. Като неопитните хора.

— Между другото, говорих с Джейн Венъбъл завчера.

— Не си общуваме много.

Шонеси се усмихна.

— Тя каза, че един от твоите трикове при делата за убийство е да се нахвърлиш върху жертвата.

— Наистина ли каза така?

— Всъщност по-точния израз е „политически да я убиеш“.

— Ах. Това вече е в нейния стил.

— Ти няма да дискредитираш епископа, за Бога, нали, Мартин?

— Нека опитам едно от тези хлебчета, моля.

Шонеси му подаде панерката.

— Човекът е мъртъв, адвокате. Недей да танцуваш върху гроба му.

— Моят човек е жив. Рой. Ще танцувам върху гроба на епископа, ако мисля, че това ще помогне. — Вейл си отчупи хляб. — Чух, че имал проблем с пиенето. — Той го каза като шега, въпреки че Шонеси го прие насериозно.

— Това са големи глупости — каза той. — Пиеше само по два скоча. Би трябвало да знам, през последните години съм прекарал повече време с него, отколкото с жена си.

Вейл се засмя.

— За това ли е всичко? Мислиш, че ще опетня паметта на Светеца от Лейквю Драйв? Защо се тревожиш?

— Има доста важни благотворителни проекти, които са започнати. Ако създадеш илюзията за скандал, това може да навреди. Може да навреди на целия град. По дяволите, това може да предизвика обратен резултат и да ти навреди но-натам в кариерата.

— Не беше ли това замисълът, когато Шоут ми натресе делото?

— Казах ти, това беше малко пошляпване. Нека свърши и да се придвижим нататък. Чакат те големи неща.

— Защо всички се тревожат за благотворителните дела на Рашмън?

— Той беше чудесен администратор. Всички от неговия списък се тревожат, че нещата ще се разпаднат, когато него го няма.

— Какви неща?

— Страх ги е, че попечителите може да ги отрежат. Или че фондът за благотворителност ще пресъхне без него. Обикновената паника.

— За какво се тревожиш ти. Рой?

— Аз? За нищо. Фондът на Рашмън ще оцелее. Ще го накараме да работи.

— Ти един от попечителите ли си?

— Защо питаш?

— Просто съм любопитен.

— Аз съм попечител на фонда на Рашмън, откакто започна да работи. Факт е, че има половин дузина попечители в заведението точно сега.

— Какво прави един попечител за фонда на Рашмън?

— Ръководи операциите. Одобрява даренията. Разбира се, архиепископът взимаше повечето от решенията.

— Съвет по одобрението, а?

— Не е точно така. Ние също имаме капиталовложения. Мисля, че всички знаехме как Ричард усещаше нещата. Което означава, че съм сигурен, че ще поддържаме вярата. — Той млъкна за момент. — Помисли ли все пак върху това, за което говорихме?

— За какво говорихме?

Държанието на Шонеси рязко се промени.

— Не си играй с мене, синко. Влияе ми зле на храносмилането.

— Стана ли ясно какво печеля от това? — попита Вейл.

— Знаеш дяволски добре. Искаш ли да го повторя? Ако преминеш откъм печелившата страна, можеш сам да си напишеш билета. Докъде искаш да стигнеш? Кметската резиденция? До състоянието? Ако искаш да промениш света, синко, промени го отвътре. Когато станеш областен прокурор, ще правиш промените.

— Съдиите правят промените, не адвокатите. Знаеш ли, промъкнах се на една твоя лекция в Асоциацията на съдиите преди няколко години, когато говореше за malum in se и malum prohibitum. Ядоса ме за около месец.

— Как така?

— Твоята философия е, че malum prohibitum е начинът, по който обществото определя границите на приемливото поведение. Като адвокат аз не съм съгласен с тази теория — тя е абсолютно вредна.

— Не съм казал, че съм съгласен с нея, казах, че това е начинът, по който работи системата — обясни Шонеси небрежно.

— Това, което казваш, е, че правораздаването е подаяние на социалното положение. Всичко се свежда до това, нали така?

— С бюрократичното престъпление винаги се е процедирало с един вид общоприето право. Виж, преди осем-девет години Върховният съд легализира аборта. Законът се промени. Но помни ми думите, след няколко години ще се промени отново. Господ знае каква ще бъде държавата след Рейгън. Доста от законите може да се променят, след като тайфата нахлуе в офисите.