Уилям Дийл - Първичен страх

— Откъде са?

— Какво значение има? Казах ти, че са превъзходни.

— Искам да знам дали не са от замърсени води. Не би искал адвокатът на защитата да се разболее от хепатит, нали?

— Не можеш да го преживееш, че получи това дело, нали?

— Вършиш доста подготвителна работа, Рой.

— Ти също, синко.

— Нали затова са адвокатите.

— Като говорим за това, как се развива делото ти?

Вейл се усмихна и му подаде една визитна картичка с релефния надпис „Без коментар“, напечатан по средата.

— Хитро — каза Шонеси. — Чувал съм за тези твои визитни картички. — Той допълни чашата си с вино. — Чух, че Венъбъл търси мотив под дърво и камък.

— Винаги е добре, когато имаш мотив при дело за убийство.

— Накарала е Стенър да прави кълба напред само за да докаже нещо.

— Прецизна полицейска работа и прецизна адвокатска работа — каза Вейл. — Какво друго чуваш?

— Това и онова. Какво ще ядеш?

— Мезето на Гуидо. Телешко с лимон. Нека започнем с „това“?

— Окей. Щатските психиатри ще признаят момчето ти за напълно нормално — каза Шонеси, като махна на келнера. Шонеси беше човек, който се наслаждаваше на храната. Той отдели месото от стридата и го сложи върху езика си като перла, после затвори устни около него, измъкна вилицата и изсмука сока преди да преглътне.

— Върховният съд ще го подведе под отговорност. Предумишлено убийство и ще му дадат максималната присъда.

— Какъв сюрприз, какъв сюрприз.

Шонеси се усмихна.

— Всички очакват да направиш суперпредставление. Мисля, че Венъбъл е малко нервна.

— Венъбъл си мисли, че е лесно дело. Защо ще е нервна?

— Толкова за „това“, искаш ли да чуеш за „онова“? — каза Шонеси.

— Ще приема всичко, което желаеш да ми дадеш.

— Те са чули, че може би държиш в тайна мотива.

Една алармена камбана звънна в главата на Вейл.

„Беше ли това просто слух, или някой е издал тайната?

Може би Венъбъл и Стенър бяха открили касетката с момчетата от олтара и мислеха, че той също я има.

За това ли ставаше въпрос — кой пръв ще изгори епископа?“

Вейл се засмя.

— По дяволите, това още не го бях чувал.

— Нямаш никаква идея защо го е направил?

— Кой?

— Стемплър, за Бога — изръмжа Шонеси.

— Имам идея, че не го е направил той.

— Все още ли се хващаш за тази сламка, Мартин?

— Рой, вероятно мога да изпълня Книгата на Гинес със сламките, за които съм се хващал.

— Ти разбираш, че си имаш работа не само с един от най-обичаните хора в града, той беше един от най-влиятелните.

— Наистина? Не знаех, че светиите използват властта си.

— По дяволите, знаеш какво искам да кажа. Той… има имаше… своя собствена програма. Благотворителните му дела, абортите, цензурата, положението в училищата, смъртното наказание.

— Знаеш ли, винаги съм се чудел на това. Откога смъртното наказание е работа на католицизма?

— Това беше личен възглед при Рашмън — да възпира престъплението, както и ти.

— Личен или католически, това са глупости, ето какво са. Хората, които вършат предумишлени престъпления, планират да се измъкнат — никога не мислят за последствията. Всъщност никога не съм срещал някой, който е престъпил закона, да не си мисли, че ще се измъкне.

— Говориш за някой от твоите клиенти? Знаеш ли какво казват за теб в офиса на губернатора?

— Не, какво казват?

— Че си освободил повече углавни престъпници, отколкото комисията по освобождаването им под гаранция.

— Знаеш ли, какво още казват? Че всеки е виновен за нещо.

— За някой конкретно ли говориш? — попита Шонеси намръщен.

Келнерът пристигна, преди Вейл да отговори, и сложи пред него една халба бира, чаша с доматен сок и ма-тирана халба. Вейл изсипа половината бира в халбата, поля я с доматен сок и я посоли.

— Как, по дяволите, го наричаш това? — каза Шонеси, като повдигна устни.

— Наричам го „Блади Джо“. Някой хора го наричат „Блади Мери“ на Сан Франциско. — — Чудесно е за храносмилането.

— Изглежда отвратително.

Вейл се усмихна и вдигна чашата си за наздравица.

— Наздраве — каза той и млясна с устни след първата глътка.

— Какво искаш да кажеш с това, че всеки е виновен за нещо?

— Просто, че всички държим скелети в килерите си. Дори животът на епископа не е отворена книга. Сигурен съм, че има някои неща в живота му, които е по-добре да останат неизказани.

— Като какво?

— Просто си разговаряме.

— Ти знаеш нещо.

— За кое?

— Господи!

— Винаги ли си така параноичен? — попита Вейл невинно.