Уилям Дийл - Първичен страх

— Вашето държание е обидно. Не ми харесва това — рязко отвърна той.

— Не е необходимо да ви харесва — каза Наоми равнодушно.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете веднага.

— Може да отговорите на въпросите ми сърдито — каза Наоми. — Може да бъдете груб. Може дори да записвате отговорите, ако не искате да ги кажете на глас. Но ще отговорите на въпросите ми, докторе.

Беренщайн сдъвка крайчеца на устната си и почука по картичката с показалеца си.

— Може би следващата седмица — каза той накрая.

— Няма да стане.

— С кого, по дяволите, си мислите, че говорите! — рязко каза Беренщайн. Устните му започнаха да треперят от гняв. Той стана рязко, а очите му отразяваха едва контролирания гняв. — Мисля, че е по-добре да тръгнете, преди да извикам полицията!

Наоми го изгледа няколко секунди и тихо каза:

— Окей. Човекът, с когото бихте желали да говорите, е лейтенант Абъл Стенър. Искате ли да узнаете какво ще ви каже? Ще ви каже, че съм напълно упълномощена и си върша работата. После вероятно ще се появи да разбере защо съм идвала тук. Той също ще ви каже, че или ще говорите с мен сега, или ще се върна с призовка и ще разговаряте с моя шеф. Името му е Мартин Вейл.

Беренщайн сякаш се смали, когато чу името. Огънят изчезна от очите му, а устата му се отпусна. Той несъзнателно приглади косата си отзад. Погледна отново към картичката на Наоми. — Мога ли да знам какво означава това? — попита той. — Моите хора ми определят десетки срещи. Кои са Линда и епископът? Линда чия? И кой е този човек, епископът?

Наоми запали една цигара, облегна се назад и каза:

— Защо не улесним нещата и преминем направо на главното. Ние разследваме убийството на епископ Рашмън.

— Това няма нищо общо с мен.

— Това има общо с Линда.

— Линда чия? Не знам за кого говорите.

— Линда е вероятният вещ свидетел. Тя е живяла в Дома на Спасението допреди няколко седмици, така че не знаем фамилното й име. Вие знаете отговора, сигурна съм.

— Повтарям, не познавам никаква Линда.

— Епископът й е уредил среща тук на девети март. Пише го в неговия дневник, докторе.

— Както ви казах преди…

— Доктор Беренщайн, ако епископът се е обадил тук заради Линда, каквато и да е фамилията й, той не е говорил с този сфинкс на рецепцията или някой друг. Епископ Рашмън е говорил с вас.

— Не си спомням…

Наоми вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Ето какво искам да ми кажете. Как е фамилно име на Линда — сигурна съм, че го има в регистрите ви — откъде е; кога я видяхте за последен път, къде е тя сега и защо епископът я е пратил при вас. Това е всичко. Пет отговора и си тръгвам.

— Вие сте полудяла, мис Чанс. Дори ако е била пациентка, картотеката й е поверителна…

— Или ще взема призовка и ще говорите с мистър Вейл, вероятно в съда. Кое е по-удобно за вас?

Беренщайн беше мъж, който умееше да преценява ситуациите. Помисли минута-две, после отключи едно дълбоко чекмедже с картотеки в бюрото си. Той премина с пръст по папките, накрая извади една и я сложи на бюрото.

— Трябва да видя един пациент. Скоро ще се върна. Вярвам, че ще сте си тръгнали дотогава — той излезе от стаята. Наоми отвори папката, извади картотеката и започна да чете. После започна да си взима бележки.

Тя предвари Вейл в офиса с десет минути, развълнувана от новините си.

— Как мина обядът? — попита тя, когато той влезе.

— Отначало мислех, че е разузнаване. Но мисля, че е нещо повече от това.

— Защо?

— Шонеси ми каза да оставя на мира епископа. Не, всъщност той ме помоли да не се занимавам с епископа.

— Мислиш, че знае за момчетата от олтара?

— О, не. Той е нервен, но не чак толкова. Ако Рой Шонеси знаеше за момчетата от олтара, щеше да е в сърдечна криза. Щеше да е в интензивното отделение с около осемдесет и шест различни машини, включени към него. Но се тревожи за нещо. — — — Какво, по дяволите, знаем за епископа, Наоми?

— Доста повече, отколкото трябва.

— Искам да кажа освен това с момчетата от олтара?

— Какво искаш да знаеш?

— Е, Шонеси е много изплашен за благотворителните фондове. Колко пари предполагаш, че добрият епископ събира годишно? Не смяташ, че има някакъв проблем там, нали?

— Не — каза Наоми, очите й премигнаха закачливо. — Но мисля, че имаме списък на съвета на попечители те и получателите на фонда. Добро място, откъдето да започнем.

— Защо не направим това, просто ей така.

— Да. Защо просто не извадим цялата папка?

— Донеси я цялата. Какво правят тези книги на бюрото ми?