Уилям Дийл - Първичен страх

— Мартин, ти местиш тези книги от едно място на друго, откакто Томи ти ги донесе преди няколко седмици. Това са книгите, които е намерил в квартирата на Аарон в пещерите.

— Ох. И какво трябва да нравя с тях?

— Не знам. Защо не попиташ него?

Вейл прехвърли смачканите евтини романи. Имаше и една книга с твърди корици. Той я отвори. На етикетче на първата страница пишеше: „Собственост на градската библиотека, централен клон.“

— Знаеш ли? — каза Вейл, като я пусна на бюрото. — Една от тези книги е просрочена от библиотеката.

— Басирам се, че Аарон се тревожи до смърт за това — каза Наоми от другата стая.

Тя реши да почака с новините, докато Гудмън и съдията дойдат за обичайната следобедна среща. Те пристигнаха заедно. Гудмън си взе една чаша кафе и се отпусна на един диван. Съдията почака, докато Наоми му донесе кафето, едно уважение към възрастта и ранга му.

— Нямам нерви вече да обикалям — каза Гудмън унило. — Нито следа от Линда, Били Джордан и Питър.

Наоми каза:

— Знам къде Линда е трябвало да бъде миналата седмица.

Всички я погледнаха с изненада.

— Знаете ли кой е доктор Симон Беренщайн? — попита тя.

— Разбира се — отговори Вейл. — Той обслужва поземлената аристокрация. Прекарва повече време във светски клюки, отколкото в офиса си.

— Негов е телефонният номер от дневника на епископа, този, който ти ми даде преди няколко седмици. Клиниката „Беренщайн“ в Уотървю Тауьрс.

— Линда е имала определен час при Беренщайн? — обади се Гудмън.

— Уговорена от самия епископ. Отидох дотам и си поговорих с доктор Си. Всъщност тя е имала две уговорени срещи. Едната, седмица, преди да бъде убит Рашмън, което ти си пропуснал в дневника, Марти, и другата, миналата седмица. Истинското й име е Линда Джилърман. Записано е Екрън, Охайо — нейният роден град. И тя е с една година по-млада, отколкото си мислехме.

— Искаш да кажеш, че е започнала с момчетата от олтара когато е била на тринайсет? — каза Гудмън.

— Точно така. Също така, на деветнайсети февруари, когато е била първата й среща с Беренщайн, тя е била вече бременна от седем седмици.

— Шегуваш се — каза Вейл. А съдията просто поклати глава.

— Трябвало е да направи аборт миналата седмица, но не се е явила. Беренщайн твърди, че не я е виждал и чувал след първата среща.

— Мислех, че епископът има радикална позиция но въпроса за аборта — каза Гудмън.

— Според картона на Линда, епископът твърди, че момичето е било изнасилено в Дома на Спасението. — Пише, че те „вътрешно“ са уредили проблема и искат да държат в тайна цялата работа „заради доброто на Линда“.

— Разбира се. Чудя се кой наистина е бащата? — каза Вейл.

— Вероятно и тя не знае — каза Наоми. — Може да бъде всеки от момчетата от олтара.

— Или епископът — каза Вейл. — Окей, Томи, знаеш упражнението.

— Да. Надявам се да няма прекалено много Джилърмановци в телефонния справочник на Екрън — завайка се той.

— Хей, Цвик, обади се на девета. Това е междуградско повикване.

Детективът Ерик Цвик беше готов да си тръгне от работа. Той трябваше да мине на срещата на Малката лига на път за вкъщи, а после да сготви за вечеря, бе негов ред. Жена му беше освободена от това неприятно задължение две вечери в седмицата, покрай ангажимента си в женското движение и абонамента за списание „Мисис“. Той вече закъсняваше.

— По дяволите — каза Цвик и вдигна телефона. — Хора за издирване, Цвик — каза той.

Том Гудмън, който се обаждаше от бюрото на Наоми, се представи и обясни, че е следовател, работещ за един адвокат, свързан с убийството на Рашмън.

— Четох за това — каза детективът. — Някакво момче нарязало един католически кардинал.

— Епископ.

— Доста се пише в пресата за това.

— Да. Голямо дело. Причината да ти позвъня е, че търсим едно момиче, което може да бъде вещ свидетел по делото. Тя е само петнайсетгодишна. Информацията ми е, че е от Екрън, вероятно е напуснала преди две години. Просто имам предчувствие — мислех, че Службата за издирване може да я има регистрирана.

— Името й Линда Джилърман ли е?

— Ти четеш мисли, детективе.

— Не. Преди две години? Тринайсетгодишна? Момичето изобщо не е открито? Досаждаше ми две години, чудех се дали е мъртва и кой я е убил. По дяволите, родителите й ни влудяваха почти година. Ти не искаш да кажеш, че е жива, нали?

— Била е допреди две седмици.

— Боже Господи! Човече, аз отдавна се отказах от този случай. Тя си е тръгнала от къщи на тринайсетия си рожден ден и сякаш земята я е погълнала. Никаква следа от нея.