Уилям Дийл - Първичен страх

— Каква е разликата между двете? — попита Наоми.

— Ако те отхвърлят, че не е виновен поради лудост, значи те наистина признават, че той е бил временно луд по време на престъплението — при който случай той ще се измъкне — каза съдията.

— Виновен, но луд означава, че той е хахо — допълни Вейл. — Ще иде в лудницата и ако го излекуват, ще лежи присъдата си през остатъка от живота си, в който случай ще бъде доживотна. Бих желал да пледирам за първия случай, но той е най-труден за доказване и най-рискован.

— Да, ако загубим, той ще е мъртъв — каза съдията.

— Така че ще искаме да го вкараме в лудницата? — каза Гудмън.

— Наистина зависи от това, дали ще намерим Линда Джилърман — и какво ще каже добрият ни доктор за Аарон — отговори Вейл.

Беше късно през деня и ръмежът се беше превърнал в студен, пресеклив дъжд, когато Гудмън се върна в Дома на Спасението за трети път. Коридорите бяха напълно пусти. Той отиде до края на коридора и се качи по циментовите стъпала до втория етаж, проверявайки старите класни стаи, които бяха превърнати в спални. Леглата бяха оправени и стаите бяха спретнати, чисти и празни. Петък следобед. Бежанците от Дома на Спасението очевидно бяха навън, лудувайки за уикенда.

Гудмън се качи на третия етаж. На една табела на края на стълбището пишеше: БОЛНИЦА, ЧАСОВЕ ЗА ПОСЕЩЕНИЕ 1 — 4 СЛЕДОБЕД. Той тръгна по дълъг мрачен коридор, който вървеше по дължината на сградата. Две светлини на тавана осветяваха неприветливия коридор. Не се чуваше никакъв звук. Гудмън мина надолу покрай празните стаи и спря пред една. В тази стая завивките бяха сгънати на купчинка, спретнато, в долния край на леглото. Той запали светлината и влезе.

— Няма я — каза един глас зад него. Сепнат, той се обърна и застана лице в лице с забулената фигура на една монахиня. Тя пристъпи по-близо до него и светлината от спалнята падна върху младото й лице. Дяволитостта, която Вейл бе видял на лицето й, беше изчезнала, заменена от тъга и подозрителност. — Аз съм сестра Мери Алис. Какво правите тук?

— Къде е отишла?

— Нямам представа — каза тя.

— Сестро, наистина не искам да оспорвам твърдението ви…

— Казах, че не знам къде е — студено каза тя. — Сега кой си ти и какво искаш?

— Името ми е Том Гудмън. Аз съм следователят на Мартин Вейл.

— Кого търсиш?

— Кой го няма?

Тя въздъхна и раменете й се отпуснаха.

— Тя е едно малко уплашено момиченце, мистър Гудмън. Защо не я оставите на мира?

— Тя е вещ свидетел по дело за убийство, сестро. Тя може да спаси живота на Аарон Стемплър.

— Тя не знае нищо за това.

— Откъде знаете.

— Говорихме доста за Аарон.

— Колко дълго беше тук в болницата?

— Не си спомням точно. Около три седмици.

— Значи тя е била тук през нощта, когато епископът е бил убит?

— Да. Не можеше да остане дълго в това ужасно място с Аарон. Бедното дете е болно.

— Тя е бременна, сестро.

Монахинята изглеждаше шокирана.

— Откъде разбрахте това? Дори Аарон не знае.

— Знаете ли, че не се е обаждала у дома си от две години? Родителите й мислят, че е мъртва.

— Дори не знам фамилното й име, сър.

— Моля, наричайте ме Том — каза Гудмън. — Знаете ли, че е имала определен час за аборт миналата седмица в клиниката на Беренщайн?

Тя погледна към пода.

— Да — каза тя с едва доловим глас.

— И вие одобрявате това?

— Не беше мое решение.

— Чие е решението?

— На епископа. Тя е била изнасилена тук в Дома…

— Няма да мине, сестро — прекъсна я Том. — Той може да ти е казал така, но няма да стане. Тя е спала с Аарон, преди да се преместят оттук. Дори да е била изнасилена, в което се съмнявам, изгледите са, че това дете е на Аарон.

— Както казах, решението беше на епископа.

— Защо не се е явила в клиниката?

— Мисля, че беше уплашена до смърт. И имаше някакви морални възражения.

— Беше ли тя католичка.

— Да. Покръстена.

— Кога я видяхте за последен път?

— Замина по някое време в петък.

— И не сте говорили с нея оттогава?

— Не. Мистър Гудмън, тя не може да ви каже нищо. Казах ви, говорили сме за това. Моля, оставете я на мира. Не е ли животът й достатъчно злочест? Трябва ли да добавите още една трагедия към нашата тъга?

— Опитваме се да спасим живота на Аарон, сестро.

— На каква цена?

— Колко струва един живот? — Тя не отговори, така че той продължи: — Казвала ли ви е за момчетата от олтара?

— Какво за тях?

Беше очевидно от реакцията й, че тя не знае нищо за частния клуб на епископа.