Уилям Дийл - Първичен страх

— Послушай ме… — започна той.

— Няма да направя това! — Тя изплю думите. — Никога няма да призная това! — После очите й се присвиха. — Ще излъжа. Ще им кажа, че не е вярно.

— Линда, това може да помогне на съдебните заседатели да разберат какво е станало. Какво ви е напра вил епископът.

— Искаш да направя това? Хората ще ме намразят… ще ни мразят всичките. Как може да помогне това на Аарон?

— Това обяснява защо Аарон го е направил. Ужасните неща, които епископът е правил с всички вас…

— Не разбираш ли? — извика тя, като го прекъсна. — Той не ни е карал да направим нищо! След известно време ни правеше удоволствие. На нас ни харесваше!

Тя се обърна и изчезна в дъждовната нощ. Телефонът иззвъня.

— Ох, я престани — рязко каза Вейл и реши да остави автоматичната секретарка да отговори. Върна се на бюрото си и запали цигара. Машината превключи и един груб, сериозен глас каза:

— Мистър Вейл, тук е моторизираният полицай Джон Лелънд от щатския патрул. Ако познавате д-р Моли Ерингтън, моля да се обадите на…

Вейл грабна телефона.

— Да! — Той почти извика в слушалката. — Тук е Мартин Вейл.

Около трийсет минути му трябваха да вземе Наоми Чанс и да излезе на пътя за Ийстън и по-малко от час, за да се добере до малката болница, която се намираше на една пресечка от главната улица. Отделението за бърза помощ се състоеше от една-единствена операционна стая и помещение за възстановяване. Когато влязоха, един доктор в бяла престилка и картонени обувки излезе от операционната стая, носейки една папка.

— Извинете, докторе — каза Вейл. — Името ми е Вейл.

— Ох, да, за доктор Ерингтън, нали?

— Правилно.

— Аз не съм докторът — каза той небрежно и ги поведе надолу по коридора. — Аз съм сестрата.

— Съжалявам — каза Вейл.

— Няма нищо, обичайна грешка. Всъщност жена ми е докторът. Тя е в стаята за спешни случаи и работи върху шофьора на камиона. Той нямаше късмета на д-р Ерингтън.

— Лошо ли е ударена?

— Е, има една цицина колкото домат на главата и напълнихме носа й с демерол. Ще бъде замаяна около дванайсет часа, но ще се оправи.

— Може ли да я вземем обратно в града тази вечер? — попита Вейл. — Можем да сложим няколко одеяла на задната седалка. Ще се чувства удобно.

— Ще трябва да питаме доктора, но не мисля, че ще има проблем. Вероятно ще има лошо главоболие следващите ден-два. Палтото и чантата й са на рецепцията, можете да ги вземете на излизане.

— Благодаря ви за всичко.

— Е, имала е голям късмет. Чух, че колата е напълно строшена.

— Това е проблем на „Мидуест Рентъл“, коли под наем.

Сестрата ги въведе в малка стая за възстановяване.

— Ето я. Голям късмет — каза той. — Е, заповядай пак, когато можеш да останеш по-дълго. — Той се усмихна и напусна стаята.

Тя лежеше на кревата в ъгъла и гледаше в тавана.

— Хей — каза Вейл. — Къде си се научила да караш, докторе?

Тя го погледна с полубезумни очи.

— Не тук наоколо, това е сигурно — замаяно каза тя, а очите й се опитваха да се фокусират върху Вейл и Наеми.

— Марти? — каза тя замаяно.

— Тук съм.

— Не ме наричай докторе, става ли?

Той се засмя с облекчение.

— Никога повече. Моли.

— Камионът ме изтласка от пътя. Ранена ли съм?

— Добре си. Само една подутина на главата. Носът ти е пълен с демерол, затова си така замаяна. Наоми е тук, ще те вземем вкъщи.

— Благодаря. Марти?

— Да.

— Има една касетка в чантата ми. Ти… трябва да я видиш. Затова… се връщах.

— Разбира се.

— Със сигурност… виж касетката. — Тя млъкна, очите й лудо блуждаеха от демерола. После каза:

— Марти, днес срещнах истинския убиец на епископа.

Покрита с вълнено одеяло, Моли лежеше свита на задната седалка на седана на Наоми, раздвоена между съня и халюцинациите на демерола. Но откритията от последните двайсет и четири часа така бяха обсебили ума й, че нахълтваха в безболезнената й замаяност. Тя не спеше, но и не беше будна. Висеше някъде между сънищата и реалността, като се носеше безцелно от миналото към настоящето.

Беше ведър ден и тя стоеше накрая на нивата, където беше разпръсната пепелта на майка й. Златните стебла се клатеха леко от пролетния бриз. Кучета минаваха на зигзаг през нивата и лаеха по пеперудите. Брат й, млад и палав, на когото все още предстояха ужасите във Виетнам, я беше примамил в нивата, като се криеше между високите стебла и й се присмиваше, докато навлизаше по-дълбоко в избуялата ливада. Нямаше звук или аромат във фантазията й, само светли цветове и чувство на голяма радост. Било ли е някога така, чудеше се тя. Бяха ли това фототелеграми от миналото, или беше реалност? Бил ли е някога животът им така свободен и радостен, или този спомен беше един наркотичен преговор на миналото? Нямаше значение. За един къс период от време тя беше в пълна хармония със света. После настоящето се натрапи. Брат й я изведе от нивата, а на заден план имаше една постройка, която тя не можа да познае веднага. Неговото радостно настроение се промени и той стана меланхоличен като мим, чиято радост е станала скръб. Той я поведе в сградата. Тя беше отново в Дейзиленд. В онази клаустофобична стая. И когато брат й се обърна с лице към нея, това се оказа Аарон. Той лежеше на походното легло. Моли седна до него. Видеокамерата беше фокусирана върху двамата. Толкова завладяващи бяха случките от този ден, че фантазията стана реалност; сънищата й станаха истински.