Уилям Дийл - Първичен страх

— Кола, моля.

— Как я обичаш, в старомодна бутилка от шест унции или в чаша с лед?

Усмивката й беше предпазлива.

— Винаги я пия от кутия. От бутилка може също да е приятно.

Тя го последва в кухнята, очите й преценяваха обстановката, наблюдаваше го как махна капачката. Изпи голяма глътка и въздъхна.

— Не съм пила кола отдавна — каза тя, после бързо добави: — Не мога да остана дълго.

— Каза го вече. Имаш ли къде да живееш?

Тя кимна, но не каза адрес. После изтърси:

— Мистър Вейл, не съм виждала Аарон три седмици, преди да убие епископ Рашмън.

— Мислиш, че той е убил епископа? — попита Вейл, приготвяйки прясно кафе.

— Не мислят ли всички така?

— Била ли си там, Линда?

— Къде?

— При епископа, вечерта, когато е бил убит?

Тя изглеждаше шокирана от предположението.

— Разбира се, не!

— Тогава откъде знаеш, че Аарон го е направил?

— Е — тя вдигна рамене, — понеже се е крил в църквата с ножа, и всичко…

— Откъде знаеш, че не е бил Питър, или Били Джордан?

— Вие знаете за това?

— За кое?

— Нищо — каза тя отбранително. — Защо ще искат да убият епископа всъщност?

— Защо би го направил Аарон?

— Не знам… няма причина, за която да ми е известно.

— Никога ли не е бил ядосан на епископ Рашмън?

— Не…

— Ревнуваше ли те?

— Аарон не е от ревнивите. Всъщност, защо ще ме ревнува?

— Не знам, затова попитах.

— Виж, обадих се на сестра Мери Алис и тя каза, че трябва да говоря с вас. Казах ви, не знам защо Аарон би направил такова нещо. Не знам нищо за това, което се е случило.

— Често ли избухваше?

— Аарон? Той никога не избухваше. Приемаше нещата каквито са.

— Мислиш, че е убил Рашмън, но не знаеш защо, така ли?

— Да. — Тя се поколеба за момент, преди да добави:

— Ти си говорил с майка ми и втория ми баща, нали?

— Не съм. Един човек, който работи за мен, говори с тях.

— Тях не ги е грижа.

— Обратното. Търсили са те цяла година. Отказали се, понеже помислили, че си мъртва.

— Аз искам те да мислят така. Аз никога… изобщо няма да се върна там.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Вторият ми баща ме пребиваше от бой.

— Защо?

— Навлякох си неприятности в училището.

— Какво си направила.

— Пуших марихуана.

— Когато си била тринайсетгодишна?

Тя кимна.

— Започнах, когато бях на единайсет. Аз дори халюцинирах няколко пъти, но не изпитах удоволствие, много е страшно. Хванаха ме и Евърет, вторият ми баща, той ме удари. Силно. Веднъж ми почерни окото, а друг път разклати един от задните ми зъби. Беше като бащата на Аарон с колана. Знаеш ли какво правеше Евърет? Всяка сутрин, преди да ида на училище, той ме нашляпваше. После казваше: „Вземеш ли пак наркотик, ще те довърша.“ И майка ми правеше като майката на Аарон — не се вълнуваше ни най-малко, просто излизаше от стаята. Може би затова се усещах добре с Аарон, той разбираше нещата.

Устните й затрепераха.

— Всеки ден Евърет… правеше това. После сутринта на тринайсетия ми рожден ден…

Тя спря за момент. Сълзи потекоха по бузите й.

— …той каза на рождения ми ден, че… няма да ме бие повече… и аз заплаках, толкова бях щастлива, и после, точно когато излизах през вратата, той ме сграбчи, обърна ме и…

Сълзите й потекоха още по-силно. Вейл я прегърна. Ръцете й висяха безжизнено отстрани. Тя говореше през сълзи.

— …и каза „Добре, само… още веднъж“ и ме удари така силно… замахна силно… и ме повали в стаята и после просто се качи на горния етаж, смеейки се, а от устната ми течеше кръв… така болеше… все още си спомням как силно болеше…

Тя заплака горчиво. Раменете й се тресяха.

— Всичко е наред — каза Вейл. — Поплачи си, имаш право. Слушай, сега си се излекувала, Линда. Това е нещо, с което можеш да се гордееш. Няма причина да те бие повече.

Тя се отдръпна от него, ръцете й все още висяха свободно отстрани, беше забравила колата си.

— Не, сега е по-лошо. Аз съм бременна, мистър Вейл. Сестрата ми каза, че знаете. Знаете ли какво ще направи? Не е трудно да се отгатне.

— Мислиш ли, че Аарон е бащата?

— Най-вероятно е той. — Тя довърши колата си и сложи бутилката на тезгяха. — Благодаря — каза тя.

— Искаш ли още една?

— Трябва да си тръгвам.

— Линда, защо дойде тук?

— Защото не мога да помогна на Аарон и искам да престанете да ме търсите.

— Вероятно можеш да му помогнеш.

— Как?

— Необходимо ни е да свидетелстваш?

— За какво?

— За момчетата от олтара.

Тя се паникьоса. Отдръпна се ужасена. Очите й заиграха като на животно, хванато натясно. Тя се завъртя и хукна към вратата. Вейл я хвана за ръката и я обърна към себе си.