Уилям Дийл - Първичен страх

— Не можеш да извикаш, дори не се опитвай. — Той се усмихна. — Виждаш ли тази ръка? Мога да ти счупя врата. Пук! Просто така.

Тя беше ужасена. Молеше се пазачът да погледне през шпионката, но изрично беше забранила да се наблюдават сеансите й с Аарон. После също така изведнъж той я пусна. Тя заднешком се отдалечи от него, като разтъркваше врата си. Устата й беше пресъхнала, а пулсът й — побеснял.

— Не те нараних, докторе — прошепна той подигравателно. — Можеше да те нараня. Знаеш ли защо не го направих? Защото, докторе, ще станем приятели.

Той седна в нейния стол. Дори езикът на тялото му се беше променил — заядлив, нагъл, агресивен, заплашителен. Тя усещаше, че той беше близо до ръба — един човек, готов да избухне, просто едва се контролираше, с изключение на злъчния, остър шепот.

За нея той изведнъж някак се откъсна от стаята, едно тяло, седнало на стол, увиснало в светлина и обградено от мрак, докато тя подсъзнателно го беше изолирала от действителността. Можеше да види спазмите на пулса си върху китката си, дишаше бързо и се опитваше да го успокои. Тя знаеше какво става, беше го виждала преди, но винаги си оставаше вълнуващо. Тя се опитваше да се върне върху интервюто, без да разстрои деликатното равновесие на момента.

— Кой си ти? — попита тя любезно.

— Ох, ти си много хладна, докторе — каза той с равния си, остър тон. — Ти си една хладна лейди. Но аз вече знаех това. Аз съм Рой.

— Рой?

— Да.

— Рой чий?

— Просто Рой. Преструвах се, че живея в Дома на Спасението. — Той се засмя презрително. — Какъв симулант, а?

— Често ли се появяваш, Рой?

Той я погледна подозрително.

— Зависи. Колко често е често?

— Веднъж на ден, веднъж на месец.

— Появявам се, когато ми се прииска — каза той с подигравателна усмивка.

— Значи изборът е твой?

— Точно така. — Той стана и закрачи из стаята. Вървеше наперено, с един вид арогантно накуцване в походката си, което беше виждала в уличните грубияни.

— Защо не се появи преди? — попита тя. Все още стоеше опряна на стената. Той обърна стола й обратно, седна с ръце върху облегалката, едната китка обхвана другата.

— Не беше дошло времето да се срещна с теб. Вие двамата се превръщахте в такива любящи приятели…

— И това те тревожи?

— Понякога се появявам за минута-две, казвам нещо само за да му докарам неприятности. Винаги е неприятно изненадан и дори не знае защо. — Той се изкикоти.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

— Какво ще кажеш за първия път? Шекълс — знаеш за Шекълс, чух го да ти разказва за този чудак: Шекълс му казва как ще иде в ада и Сани стои там, трепери в обувките си, уплашен до смърт, и аз се измъквам и казвам: „Ако имаш пенис между краката си, а не червей, веднага ще легнеш там с мен.“ И се скривам и Шекълс става като маймунски задник, а Сани хуква като заек с лисица зад опашката си. Все си мислех, че някой път, по дяволите, той може би ще се държи като истински мъж. Да, няма що.

— Ти го наричаш Сани?

— Да. Познавах това момче във втори клас — истински пъзльо — името му беше Сани Бекстър. Ето на кой ми напомня Аарон: на пъзльото… Сани… Бекстър. — Той правеше паузи между думите, за да наблегне на тях.

— Откога живееш с Аарон?

— Защо?

— Просто съм любопитна.

Преструва ли се, чудеше се тя. Беше ли той психопат, който беше измислил другата личност, за да прикрие склонната си към убийство психика? Тя беше видяла няколко пациенти да се опитват да имитират многочислена индивидуалност, но никога не бяха много убедителни. Рой беше убедителен. Ако се преструваше, тя беше сигурна, че това щеше да проличи при терапевтичните сеанси. Моли вярваше, че е невъзможно да имитираш това състояние дълго. Трябваше да продължи играта, да го остави да напредва и да изучи всичко, което правеше езика на движенията му, тона на гласа му, начина му на мислене.

В едно нещо беше сигурна сега — или Аарон имаше раздвоена психика, или беше дяволски психясал. Времето щеше да покаже кое е вярно.

— Опитваш се да ме хванеш? — рязко каза Рой. — Знам всичко за теб, лейди. Можеш да го излъжеш, но не можеш да излъжеш мен. Ти вече си проправяш път там вътре.

— Не. Опитвам се да го опозная. И теб, Рой.

— Без глупости. Защо? Защо искаш да опознаеш мен?

— Понеже ти искаш да ме опознаеш. Нали затова се яви?

— Е, тук ме хвана. — Той се усмихна отново — една студена, дръзка усмивка, която не бе нито шеговита, нито искрена. — Ти вече знаеш отговора. Познавам го през целия му живот.