Уилям Дийл - Първичен страх

— Да.

— Кой ти каза?

— Намерихме касетката.

— Господи! — изруга той със злобен шепот. — Казах му, вземи проклетата касетка! Но вратата към килера беше заключена, така че трябваше да бягаме. Господи! Той нищо не може да направи както трябва.

— Разкажи ми за онази нощ, Рой.

— Никога не може да го направи. Никога не го е правил.

— Рой? Разкажи ми за вечерта, в която беше екзекутиран епископът.

— Но както винаги Сани ме остави аз да го планирам и извърша, нали? Той стои в ъгъла и се измъква и после оплесква нещата. Сега и двамата сме затънали до гуша.

— Наистина ли мислеше, че ще се измъкнете?

Той отново започна да обикаля между стените на стаята, като клатеше глава.

— Ние щяхме да се измъкнем, ако не беше тази проклета кола с ченгетата на алеята. Ще повярваш ли, една минута по-рано, една минута по-късно… — Вените се издуха върху челото му и той започна да се поти. — Не може да направи нищо както трябва! Нищо! Никога, никога! — Той удари с ръка по стената.

— Рой!

Той се завъртя към нея.

— Остави ме на мира.

Моли го изпускаше и в отчаяние търсеше някакъв метод за общуване с него отново — ако всъщност Рой беше истински.

— Рой, да предположим, че искам да говоря с теб и Аарон е навън. Как да направя това? Как да говоря с теб?

— Сама ще намериш начина, доктор кучка. Откъде знаеш, че аз искам да говоря с теб? Ти си негова приятелка, не моя. Познавам те, лейди, ти ще му кажеш за мен.

— Аз съм също и твоя приятелка, Рой…

— Ще провалиш всичко, нали! — Той стоеше с гръб към срещу стената и удряше с разтворените си длани по нея. — Дяволите да го вземат, не трябваше да бъда толкова глупав.

— Какво да проваля, Рой?

— Всичко! — Главата му клюмаше и изглежда се задъхваше. Сложи ръце косо върху стената, сякаш я подпираше. Постоя така цяла минута, преди отново да я погледне.

— Губи ми се време — страхливо каза Аарон. Чертите му се бяха смекчили и очите му бяха по-скоро уплашени, отколкото гневни. Сякаш се беше сгромолясал душевно и физически.

— Имаше малък пристъп на пориомания — спокойно каза Моли. — Не продължи дълго.

— Колко дълго?

— Пет или шест минути.

— Лежах на онова легло. После изведнъж съм тук. Какво правех? — Той рязко вдигна поглед. — Нали не съм ви сторил нищо лошо, мис Моли?

— Не. Беше нещо като дрямка.

— Защо мислите ми се случва това?

— Още не знам — каза Моли. — Да се надяваме, че ще разберем. — Тя осъзна, че диша тежко. — Аарон, познаваш ли някого на име Рой?

— Рой чий?

— Просто Рой.

— Живял ли е в Дома на Спасението? Затова ли не знаеш фамилното му име?

— Не съм сигурна. Това е просто едно име, което се появи.

— Е, ако се сетя за някого, ще ви кажа, мис Моли.

— Нека свършим за тази сутрин, Джон — каза тя. — Може би ще поговорим отново, след като обядваме.

— Джон?

— Какво?

— Нарекохте ме Джон. — Той се засмя.

— Мисля си за яденето — каза тя. — Дръж триножника, докато сваля тази камера.

Първия човек, когото тя изобщо беше виждала с раздвоена психика, беше Джон Некърсън. Тя учеше в по-горен курс в колежа и изучаваше анормална психология в щатския институт. Некърсън. Банков миниджър. Възраст четирийсет и пет. Маниакална депресия. Два опита за самоубийство. Настанен в лечебно заведение, след като взел трийсет и две хиляди долара от чекмеджето на касиера една сутрин пред погледа на трима служители, излязъл от банката, тръгнал по улицата и платил трийсет и две хиляди долара на ръка за нов кадилак.

Един следобед Джон Некърсън изведнъж се беше променил пред очите на целия клас. Всичко се бе променило: поведението му, вида му, гласа му. Изведнъж Джон Некърсън беше станал петгодишно момиченце! Тя ги молеше да не пускат баща й до нея. Сексуално обиден от собствения си баща, Некърсън беше измислил момичето, за да поеме вината си и насилието и да се отърве от това, което усещаше като позорно петно на хомосексуалност. Тя беше виждала много случаи на раздвоена психика след това.

Беше започнала да отвинтва видеокамерата, когато един глас проговори отново. Тя подскочи. Той беше на инчове от нея и гледаше напрегнато в очите й.

— Искаш да чуеш за това, нали? — прошепна Рой.

Той посегна и поглади бузата й. Тя не мръдна. Гледаше към него.

— Басирам се, че знам какво искаш. Искаш да скоча върху теб направо тук на пода и да те скъсам от чукане, нали? По дяволите, знам ви жените — искате го, но само говорите, говорите, говорите.

Той отново се придвижи по-близо и за миг се усмихна с широката си замръзнала усмивка. Когато проговори, се чу само шепот и тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.