Уилям Дийл - Първичен страх

Той изобщо не сваляше очите си от нея и бавно огъваше пръстите на свободната си ръка, докато говореше.

— Но той не знае за теб, така ли?

Усмивката изчезна, заменена от опасение и недоверие.

— Не — нагло каза той. — Това е нашата малка тайна. Между теб и мен.

— Били сте заедно деветнайсет години?

Той кимна.

— Но аз съм на двайсет и осем.

— О?! Къде беше, преди да срещнеш Аарон?

Той се захили и леко се наведе напред към облегалката, гласът му стана по-нисък от обикновеното.

— Загрявах — каза той. — Не се появих, докато не стана на осем години.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Не му бях необходим дотогава. После дълго време не ме пускаше да се появя.

— Мислех, че ти контролираш нещата.

Той завъртя очи и поклати глава.

— Господи! Не в началото, докторе. Отне ми време.

— Защо не ти харесва Аарон?

— Никога няма смелостта да направи нещо. О, той много иска да го направи, но накрая аз съм този, който върши мръсната работа, докато той бяга и се крие.

— Крие?

— Стои в ъгъла с лице към стената. Не иска да гледа. Прави се на по-голям светец от папата — каза той злобно. Очите му се присвиха. — Но той е този, който трябва да се измъкне. Той е този, който изпитва цялото удоволствие. Така че той също е и този, когото гони полицията. Обвиняваш ли ме за това?

— Не, не те обвинявам.

— Давай, поласкай ме — самодоволно се усмихна той. — Харесва ми.

— Къде е Аарон сега?

— Ах, крие се — каза той, като махна с отвращение.

— Ами ако поиска да се появи отново?

— Ще трябва да се бори за това — каза той и устните му се отдръпнаха назад в презрение. — Онази нощ с епископа и всичко това? Изчаках, докато отидем в кухнята, преди да го пусна да се появи…

Смях.

— Ще ти кажа, той не знаеше какво, по дяволите, да прави. Стои там, покрит с кръв… по ръцете…

Той загърчи пръсти пред очите си.

— …лицето…

Спря, вдигна ръка пред лицето си и я загледа, сякаш като Макбет действително виждаше това брутално острие и дръжката в ръката си.

— …ножът в ръката му… обувките до вратата. — Той се наведе напред и тихо прошепна: — Прошепнах в ухо то му „Излизай, излизай, където и да си…“

Смях.

— Глупости. Той се появява и си умира от страх, слага си обувките и побягва. После знаеш, ченгетата отварят изповедалнята и той им казва, че не го е направил! За Бога, та той дори не знаеше за какво говори.

Той скочи и започна да обикаля стаята от едната страна до другата. Но изобщо не сваляше очи от Моли.

— Той вика: „Не съм го направил!“ и дори не знае какво е това, което не е направил. Разбирате ли какво искам да кажа, докторе? Монахиня с една миля покривало, ето това е нашият глупав малък Аарон.

— Тогава ти си планирал убийството на епископа?

— Кой казва, че аз съм убил епископа?

— Тогава кой?

— Никой.

— Никой?

— Никой не го е убил. Той беше екзекутиран.

— Екзекутиран?

— Не разбираш ли? Той свали маската.

— Маската?

— Износи я. — Устните му се извиха в полусмях, полусарказъм, очите му се присвиха, гласът му стана по-заплашителен. — Нека ти кажа нещо, сестро, знам всичко, което той знае. Винаги съм го знаел. Имам по-добра памет от неговата. Сани не може да запомни и копче без мен.

— Кой свали маската?

— Негово проклето преосвещенство, кой друг? — изръмжа той. — Няма да повярваш, ако ти кажа. — Въздъхна и погледна в тавана. — Прекалено много говоря.

— Не, не говориш много. Разкажи ми за епископа?

— Хайде, това е историята на Сани. Сани казва — издигна гласа си във фалцет: — „Той е дявол, той е лош. Той трябва да бъде изкоренен.“ Ето начина, по който говори. Изко… по дяволите …ренен. Глупости, той беше мръсен старик. Светът трябваше да узнае, че той е един мръсен старик.

— Ти ли сложи цифрите там, върху задната част на главата му?

Той се усмихна.

— B32. 156. Нали?

— Точно така.

— Вие ще го проумеете, докторе. Имате ключа.

— Ключ?

Той отхвърли глава назад и силно се разсмя.

— В касетката е. — Погледна надолу към нея, сви вежди и се разсмя отново.

Тя реши да рискува, въпреки че не знаеше каква ще бъде реакцията му.

— Искаш да кажеш касетката с момчетата от олтара? — каза Моли, опитвайки се да прозвучи небрежно.

Той остро поклати глава, сякаш му бяха залепили плесница. Очевидно беше изумен и се взираше в нея. Очите му искряха от недоверие и гняв, почти трескаво обиколиха стаята, преди отново да се спрат върху нея.

— Ти знаеш за това? — каза той, като погледна изкосо.