Уилям Дийл - Първичен страх

— Много добре си е порасъл — каза Вейл. Той погледна през реката към общинските бедни квартали, които те наричаха индустриален парк. — Бедата е, че растежът е злокачествен.

Тя беше изненадана от неговата страст.

— Дори животните разбират по-добре и не мърсят собственото си гнездо — каза той.

Емили го погледна тъжно и спомените за добрите минали времена угаснаха с усмивката й.

— Ако не те познавах по-добре, бих се заклела, че току-що имаше малко пориоманично преживяване — каза Моли с усмивка. — Ти беше далеч оттук за около три минути.

— Фантазирах. Или по-скоро сънувах — каза Вейл. — Това състояние на пориомания ли е?

— До известна степен, да. Ти беше временно извън действителността.

— Ще ти кажа нещо. Има едно сандъче отвън на един от твоите прозорци. Какво ще кажеш да дадем шанс на тези момчета да поживеят навън на истинска слънчева светлина?

Тя наблюдаваше, докато той сипваше тучна, тъмна пръст в сандъчето, като го напълни почти до половината, после я изравни с дланите си. Разстла втори слой почва, в която внимателно засади шест от растенията, като нежно тя притискаше около стеблата, докато ги прикрепи добре. После покри почвата с тънък пласт мъх и бавно наръси с вода цялата повърхност.

— Това са речни цветя — каза той. — Обичат водата. Винаги ги пресаждам през нощта. Цветята умират за малко през нощта, после отново оживяват със слънчевата светлина. Ще видим какво ще стане. Може да се справят.

— Благодаря — каза Моли. — Да ги поливам ли всеки ден?

— Сутрин — кимна той. — Поръси леко с вода мъха. Той задържа вода и им дава да пият по малко.

Вейл беше извършил всяко действие прецизно и с почти нежна грижовност и Моли беше наблюдавала очарована как този мъж, който така пазеше миналото си, разкри една слабост, която, тя беше сигурна, на малко хора е било позволено да я видят.

Вейл развали магията.

— Нека те попитам — каза той, като изтри ръцете ся с една кърпа. — Като знаеш какво правим за Аарон, мислиш ли, че ако той действително е видял някой да убива Рашмън, това би било достатъчен шок, за да изпадне в състояние на пориомания? Искам да кажа, че той е преживял доста шокове. Това не би ли го предпазило?

Тя отговори веднага.

— Не. Мозъкът може да се справи с много видове гаок, после едно специфично действие, едно визуално преживяване може да причини късо съединение. Не може да се каже какво неговият мозък ще абсорбира и какво ще отхвърли. Да се надяваме, че ще открием това.

— Значи науката не е толкова точна.

— Нека просто кажем, че не знаем достатъчно. Има някои неясни зони. Занимаваме се с човешки мозък все пак.

— Това, което искам да кажа, е, че не е така точна както, например, две и две.

— Точно така. Всички хомо сапиенс реагират различно на различни влияния. Ето защо има мисъл. Ако беше така абсолютно точна като математиката, всички щяхме да сме роботи.

— Това е много интересно — каза Вейл.

— Това е фундаментално.

— Ето какво искам да кажа. Че не е така ясно като да кажем отпечатъка от пръсти. Един отпечатък от пръст е недвусмислен. Наистина не можеш да оспориш това. Ако го има, значи го има. Но психическото разстройство? Тук имаме несигурност.

— Учим се — каза тя. — Знаем симптомите, обикновено можем да разграничим самото разстройство, дори да кажем какво го е причинило. И много пъти успяваме да излекуваме пациента.

— Нека просто приемем, че Аарон е убил епископа, че е действал, воден от някакво мрачно разстройство. Мислиш ли наистина, че той може да бъде излекуван, след като е направил нещо толкова… ненормално?

— Ако не мислех така, щях да напусна.

— Какво те накара да се занимаваш с тази професия?

— Брат ми е в състояние на кататония вече десет години.

— Боже мой! Какво се е случило?

— Виетнам! Върна се оттам и постепенно се премести в друга страна, едно място, което си е измислил. Предполагам, че подсъзнателно се обвинявам, че не съм помогнала, но ние не знаехме. Знаехме, че страда, но вероятно сме смятали, че ще го превъзмогне. Едва от скоро започнаха да се занимават с този проблем. През Първата световна война са го наричали психическо разстройство вследствие тежки бойни условия. През Втората световна война е било бойно изтощение. Сега е индентифицирано като форма на психическа травма, наречена синдром на посттравматичен стрес.

— Как се справяте с това?

— Зависи от индивида. Но аз си имам теория, че обичта, любовта, общуването… и прошката… може да са много свързани с това.