Уилям Дийл - Първичен страх

— Прошка?

— Замесена е огромна вина. Те наистина са били третирани зле, след като са се върнали. Сякаш са се прокраднали обратно като нежелани деца. Имало е доста отчуждение.

— Аз защитавах един ветеран от Виетнам, който стрелял в някакъв чиновник. Не го беше убил и това просто е било голям късмет.

— Какво стана с него?

— Три години за въоръжен грабеж, но лежа осемнайсет месеца. Съдът беше снизходителен заради преживяното във Виетнам. Той твърдеше, че винаги носел огнестрелно оръжие у себе си — за него това е било като фетиш…

— Условна мания — каза тя. — Вероятно това дълго е било критичен момент за него, за да оцелее.

— Така каза и той. Във всеки случай притежателят на магазина е бил кореец. Те започнали спор за нещо глупаво и Джери загубил самообладание, припомнил си Виетнам. Човекът бил ориенталец и — бум — гръмнал го в рамото. После — и тази част областният прокурор не можа да преглътне — той каза, че не искал да признае, че е изпаднал в дива ярост, така че грабнал двайсет долара от касата, за да изглежда като обир. Факт е, че не използвах това. Съдебните заседатели нямаше да го приемат.

— Вероятно е било вярно.

— Знам, че е било вярно, вярвах му още от началото, но в съда истината понякога може да бъде вредна за здравето на клиента ти. Някои съдебни заседатели няма да приемат факта, че истината може да бъде по-странна от измислицата.

— Професията ти е много особена, мистър Вейл.

— Виж кой ми го казва.

Звънецът на предната врата сложи край на дискусията.

— Колко е часът? — попита Вейл.

— Около осем.

— Чудя се кой, по дяволите, може да е това?

Той слезе на долния етаж и отвори предната врата. Един раздърпан Гудмън стоеше на прага.

— Искаш ли да погледаш филм? — каза той.

— Какво е станало с ръката ти! — попита Моли.

Гудмън погледна към подутата си китка и се усмихна с половин уста.

— Това, което открих, е, че все още има малко експлозив в нея.

Тя нежно взе ръката му и прекара пръсти по нея.

— Има ли нещо счупено?

— Не знам. Тя е безчувствена вече от пет години.

— Ела в кухнята, ще й сложа малко лед и ще извикаме доктор.

— Никакъв доктор. Лед да, но имам алергия към докторите — тоест лекарите.

Тя се усмихна и го поведе към кухнята.

— Какво има на касетката? — каза Вейл.

— Нека първо му оправим ръката — каза Моли.

— Забрави за ръката му. Тя винаги изглежда такава.

— Е, благодаря ти — каза Гудмън и погледна към Моли доста жално. — Много боли — каза той.

Вейл завъртя очи. Моли извади един поднос с лед, сложи няколко кубчета в една кърпа за бърсане на чинии. После я сложи върху разбитата ръка.

— Ох — изстена Гудмън и затвори очи.

— Преструва се — изръмжа Вейл. — Знам кога човек се преструва и това определено е преструвка.

— Откъде знаеш? — поиска да разбере Гудмън.

— Познавам преструвката, когато я видя. Това е една от дарбите ми. Нека чуем сега за твоите подвизи.

Докато Моли увиваше една кърпа около компреса с лед, който тя несръчно беше поставила върху подутата ръка на Гудмън, той бавно и подробно разказа за сблъсъка си с Алекс и Батмън и разговора след това. Неговите коментари бяха посрещнати с учудване и шок.

— Епископът е участвал в това и го е режисирал?

— Така каза момчето, но нека първо видим касетката.

Те се върнаха обратно в офиса и Мартин сложи касетката във видеото. Седна в стаята срещу монитора и натисна копчето. Първите десет минути имаше запис на една литургия. Бяха заснети две момчета на олтара, които помагаха на епископа, но Гудмън не позна нито едно от тях. Те бяха малки и Гудмън предположи, че не са членове на „Момчетата от олтара“. Може би касетката наистина беше образователна, помисли си Гудмън, чувствайки се малко глупаво. После екранът се изчисти и след няколко секунди се появи нова сцена. Една спалня.

Почва се, помисли си Гудмън.

Момичето влезе на сцената първа. Тя беше дребна, русата й коса беше хваната на опашка, гърдите й напъпили, лицето й, въпреки яркия грим около бледосините очи, беше едно було на невинност. Беше облечена в дълга до глезените памучна престилка и изглеждаше на около двайсет години. Не изглеждаше уплашена, а доста неспокойна, дори малко дръзка. Някъде извън камерата се чуваше песен на „Би Джийз“. Момичето влезе в кадър и започна да танцува с музиката, отначало с неясно безразличие. Чуха се развълнувани аплодисменти от двама-трима души извън кадър. Подтикната от невидимата публика, тя ускори темпото. Завъртя се, престилката се повдигна и разкри една гледка с черни чорапи. Заедно с все по-бързия танц престилката се повдигна повече и се видяха долнокачествени жартиери и черни слипове под невинната рокля.