Уилям Дийл - Първичен страх

Мама Кет и тази къща бяха последните връзки на Вейл със семейството и миналото. Той щеше да затръшне тази врата. Опита се да се отърси от меланхолията си и подкара надолу към болницата.

Вейл мислеше, че е готов да се справи с това, което видя. Рак беше смалил мама Кет просто до една вейка, дланите й бяха толкова костеливи, че го шокираха, когато стисна една от тях — всички мускули и мазнини отдавна бяха погълнати от животните, нападнали тялото й. Сива кожа като восъчна хартия беше опъната около черепа й. И очите й, тези някога искрящи огледала на една мъдра и немирна душа, бяха се превърнали в безжизнени топчета, гледайки скръбно от вдлъбнатините дълбоко в опустошеното й лице. Оплячкосана — това беше останало от нея. Едва личеше под завивките. Наоколо се носеше мирис на смърт и същите безсърдечни и нечовешки звуци на прогреса, които съсипваха „Пъстроцветните равнини“ — сърдечната машина с бибикане довършваше живота й, подхранващ кислороден апарат глупаво стоеше в ъгъла, един монитор някъде в тъмнината на стаята зловещо бръмчеше. Тя го гледаше от ръба на вечността през полуотворени очи; всяко вдишване — една отчаяна, силна молба да изключат машините и да й позволят да си отиде.

Дали го виждаше? Можеше ли да го чува? Знаеше ли тя, че той е до нея?

— Мамо, аз съм Марти — каза той, навеждайки се до ухото й. — Чуваш ли ме, мамо?

Нямаше знак, че го е познала, но той продължаваше да шепне в ухото й — че е тук, и че много му е липсвала. Медицинската сестра влезе и се зае с обичайната си суетня. Той я виждаше с периферното си зрение как се движи наоколо, нагласява клапаните на тръбите, проверява електроенцефалограмите и гледа диаграмите, преди да изчезне от полезрението му.

— Марти?

Той се обърна. Сестрата стоеше на долния край на леглото — висока, яка жена в средата на трийсетте, тъмната й коса беше подстригана късо и напъхана под бонето. Тя му се усмихваше.

— Аз съм Емили.

— Господи, Емили. Съжалявам. Толкова бях отвлечен, че аз…

— Всичко е наред. Бога ми, хубаво е, че те виждам отново. Изглеждаш страхотно, Марти.

— Благодаря. Ти също изглеждаш добре, Ем. Кога стана сестра?

— След като работих една година във фабриката за щавене. Ако нямаш никаква амбиция, това те кара да побързаш. — Той се усмихна и забелязаха брачната халка на пръста й. — Женена съм. Имам две момичета.

— Кой е имал това щастие да те вземе, Ем?

— Джо Стюард. Помниш ли го? Завърши две години преди теб.

— Едно високо момче. От отбора по борба, нали?

— Боулинг.

— О, правилно.

— А ти?

— Никога не съм стигал до това. Не препоръчвам на никого.

Тя леко наведе глава на една страна и лицето й се смекчи от усмивка, пълна със спомени.

— Не казвай това — каза тя. — Сърцето ми се разби, когато напусна. Все още мисля за теб. Знаеш как става, някой те споменава и спомените се завръщат.

— Аз също си мисля за теб.

Тя сиря за момент, объркана от тази внезапна интимност.

— Съжалявам за мама Кет — каза тя. — Тя наистина се бори твърдо, Марти. Трябва да си горд от нея.

— Гордея се с нея.

— Добре. Няма да продължи дълго. Ще бъда в стаята на сестрите.

— Благодаря.

Измина един час. Той продължи да говори, надявайки се да го познае поне за момент. И после усети почти неуловим натиск върху ръката си.

— Чуваш ли ме, мамо Кет? — тихо попита той. — Обичам те, мамо. — Той целуна крехката й ръка и нежно я потърка в бузата си. — Чуваш ли ме, мамо? Обичам те.

Натискът спря и ръката й се отпусна.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Когато всичко свърши, той стоя още дълго в стаята и гледа как сменят завивките и изнасят апаратурата. Емили се появи на прага.

— Свърши дежурството ми — каза тя. — Искаш ли да идем до Сенди и да закусим.

— Страхотна идея.

Те тръгнаха през градския парк зад болницата и продължиха покрай брега на реката към главната улица.

— Басирам се, че знам какво си мислиш — каза Емили.

— Ти също ли? — отговори Вейл.

Тя кимна.

— Всеки път, когато идвам в парка.

— Аз все още си мисля за този ден — каза Мартин. — Когато правя нещо, когато гледам стар филм или деца играят на топка, си спомням за него. Предполагам, че това никога не преминава, да загубиш първия си приятел по този начин. За първи път осъзнаваме, че сме смъртни.

— Сякаш му се подигравахме. Не беше така, но дълго време след това изглеждаше така.

— Толкова добре ли си го спомняш? — попита Мартин.

— А ти?

Вейл кимна.

— О, да. Все още го виждам там в реката да размахва ръце, да потъва и да изскача. Всички мислехме, че се шегува.