Уилям Дийл - Първичен страх

— Не казвай на никого. — Той се усмихна и й намигна. — Майка ми обичаше сините камбанки. Те растяха по брега на реката. Аз обикновено ги късах и й ги носех вкъщи, а тя ги слагаше на пианото и понякога я чувах как им говори. „Това е Моцарт“ — казваше тя и им разказваше за него, докато свиреше.

— Затова ли отглеждаш тази особена разновидност?

— Предполагам.

— Какъв човек беше тя?

— Всъщност тя се е отказала от място в градския симфоничен оркестър, за да се ожени за баща ми. Преместили се в малко градче и преподавала пиано. Всеки ден даваше уроци по пиано. Не мисля, че обичаше да преподава толкова много, колкото обичаше пианото си. Децата идваха от областта.

— Какъв беше баща ти?

— Учител. Той беше също така диригент на гимназиалния оркестър. И двамата бяха музиканти, но майка ми беше тази, която имаше талант. Баща ми, той беше като Хенри Хил. Обичаше демонстрацията повече от музиката.

— Едно щастливо семейство.

Той я изгледа, преди да отговори.

— Не особено. Тя беше алкохоличка. Почина, когато бях в осми клас.

— Съжалявам.

— Защо? Не е твоя вината.

— Това е странен отговор — каза тя.

— Безочливо е, вероятно. То е… защото винаги ми се струва странно. Казвам, че майка ми е мъртва, и някой казва: „Съжалявам“, макар че не я познава.

— Съжалявам за теб. Тя очевидно е била много важна за теб. Съжалявам за твоята болка.

Отговорът, изглежда, го изненада и мина известно време, преди да отговори.

— Това е чудесна мисъл. Благодаря. — Той нежно махна с ръка по върха на синята редица, а умът му заскита с малките цветенца.

Миналата есен Вейл се беше върнал в родния си град за първи път от десет години — едно пътуване, което той беше избягвал, откакто започна адвокатската си практика в града. Предпочете да измине тричасовия път с кола през нощта и потегли с големи опасения. Първите два часа и половина бяха доста приятни, но през последните трийсет минути, след като навлезе в местността, иронично известна като „Пъстроцветните равнини“, от мрака нахлуха лошите спомени. Стари имена и лица, които той смяташе, че завинаги е заличил, загризаха ума му. Най-лошият от всички бяха самите „Пъстроцветни равнини“.

Преди век и половина някаква заблудена изследователска група се беше натъкнала на обширна планинска верига, която се простираше почти петдесет мили, очертавайки бреговете на една река с бистра вода. Брястове, дъбови и борови гори имало в изобилие. Диви цветя растели по бреговете на реката. Сърни и мечка изп-рипкали от местата си за водопой, когато групата нахлула в тяхната земя. Необходимо било малко време, за да бъде опетнено името.

Светлините на фаровете му го отведоха по мрачната и зловеща алея към един досаден, покрит с дупки път с две платна. После видя блясъка на хоризонта. След това дойде зловонието. Форми започнаха да се материализират през пушека и парата. После се чуха звуците. Вейл сякаш стана по-малък, сви се в себе си, докато лъкатушеше покрай големи химически заводи, фабрики за хартия, пещи за стомана и нефтени рафинерии. Нищо не се беше променило. Широкият и див пейзаж се беше превърнал в сенчест, безформен ад, по-голям и от въображението на Данте. Високи комини изхвърляха облаци с киселинен пушек в уязвимото небе. Заводи за стомана бълваха ослепителни кълба, които сякаш подхранваха химикалите, носещи се из въздуха. Газове правеха мехури в мрачните реки и поточета. Съскане, метален вой на свирки, ръмжене на сирени и свистене на железни колела върху стоманени релси — всичко това създаваше човешката ръка. Цялата тази американска гибел изгаряше носа и очите му. Земята около него, изглежда, се беше превърнала в голям, гниещ труп.

Това продължаваше миля след миля: ослепителни светлини, бълващи пещи — какофонията на прогреса, отвратителната воня на просперитета. Миля след миля без нито едно дърво или стръкче трева, които да скрият изцапаната с мед земя. Миля след миля, без да можеш да видиш жива душа. Сякаш се беше натъкнал на някоя угаснала, движена от роботи планета, френетично произвеждащи собственото си унищожение.

„Индустриалният парк“, както бе наречен от Търговската камара, свършваше там, където реката свиваше под моста на магистралата, оформяйки една естествена бариера между Равнините и Оукдейл, града, в който се беше родил. Вейл изведнъж сви от пътя и спря на едно място за обръщане точно преди моста. Излезе от колата, облегна се на калника и запали цигара, загледан през реката.