Уилям Дийл - Първичен страх

— Познавате ли съдията? — попита Аарон, прекъсвайки мислите на Вейл.

— О, да, познавам го — каза той. — И не се безпокой за него. Съдията е като регулировчик на кръстопътя — поддържа реда и решава кое е позволено от закона и кое не. Журито трябва да те безпокои. Негова работа е да реши на кои показания да вярва, кои свидетели са надеждни и най-важното — смятат ли, че си виновен или не. Точно сега животът ти е в ръцете на дванайсет души — а те още не са избрани.

— Малко е страшничко — каза Аарон.

— По-страшно няма да стане — каза Вейл.

Те си пробиха път нагоре по стъпалата през ордата от репортери с тяхната смесена електроника — микрофони, телевизионни камери, радиокасетофони, неподвижни камери — и глупавите им въпроси, един от които беше: „Направил ли си го?“

„Направил ли си го? — каза си Вейл скептично. — Кой, по дяволите, понита това?“

Тримата съдебни изпълнители сториха път и Вейл се изправи сред задната част на човешката маса, показвайки визитната си картичка на всички, които се обръщаха към него. Името му беше изписано релефно в левия ъгъл, а по средата беше напечатано: „Без коментар.“ Циркът ги последва в съдебната зала и започна бутане за места в секцията, резервирана за пресата. Джек Конърмън беше един от тях. Той стоеше отзад и наблюдаваше истерията от мястото си, докато Стемплър и Вейл влизаха. Сега той стоеше до Е. Дж. Одъм, един особено циничен стар съдебен репортер на „Трибюн“. Конърмън беше нисък ирландец със зачервено лице и наченки на бирен корем. Предложиха го за наградата Пулицър преди две години и когато не я спечели, напусна работата си във вестника и се присъедини към „Сити мегазин“, където изкарваше повече нари и можеше да пише по-субективно. Резултат имаше — неговите статии продаваха списанието.

— Какво мислиш? — обърна се той към Одъм.

— Глупости, това е едно проклето насрочване на дело, за Бога, а не „Анатомия на убийството“. Прокурорът ще го обвини и Вейл ще пледира, че не е виновен, понеже няма друг избор. Така че защо, по дяволите, е цялата тази врява?

— Та това е Вейл. Не се знае — каза Конърмън.

— Това си е едно проклето насрочване на дело — повтори Одъм.

Хари Шоут стоеше на вратата на своя кабинет, надничаше към тълпата и чакаше стаята да се напълни, за да влезе. Предишната вечер Рой Шонеси го беше поканил на вечеря и му беше дал няколко убедителни съвета.

— Слушай, Хари, искаш да бъдеш върховен съдия, нали? Е, ще трябва да се поотпуснеш малко. Тези глупости с Палача Хари ти вредят на имиджа.

— Какво очакваш да правя, да разказвам вицове ли?

— За Бога, аз не ти предлагам да излезеш с мрачно лице и да изпееш „Мамо“. — Просто ти казвам, че тази работа с Палача Хари ти вреди. Хванали сме Вейл натясно — така че можеш да си позволиш да бъдеш снизходителен.

— Снизходителен?

— Да! Снизходителен.

„Снизходителен!“ Та това си беше едно предявяване на обвинение. Лесна процедура. Какво имаше да бъде снизходителен?

Елвин Макгърди, съдебният пристав, наблюдаваше вратата. Залата беше пълна. Е, трябваше да се признае на дявола дължимото — Вейл беше напълнил залата. Отвори вратата и пристъпи навън.

— Всички да станат! — нареди Макгърди и забръщолеви обичайните неща: — Чувате ли, чувате ли, чувате ли… — докато Шоут зае мястото си и веднага започна да подрежда всичко с прецизна точност — правните документи, два нови жълти молива „Тикондерога“, термоса с вода и чашата и най-любимия му инструмент в света: чукчето с малката поставка. Той също така имаше дванайсетинчова линийка от неръждаема стомана, която постави съвсем точно паралелно на документите и двата молива. Много точно намести телените рамки на очилата си с различни диоптри. Завърши този педантичен ритуал точно когато съдебният пристав завърши встъплението си.

— Обяви първото дело — каза той.

— Щатът срещу Аарон Стемплър.

— Всички ли присъстват? — попита Шоут.

— Да, сър — отговори Макгърди.

Шоут погледна над очилата си. Венъбъл, както винаги, беше зашеметяваща. Тя носеше тъмносив костюм по поръчка. Косата й беше сресана назад в коте. Вейл беше облечен почти наслуки. Сложил си беше сако от туид, дънкови панталони, тенис обувки, неописуема вратовръзка и яркочервени тиранти.

— Виждам, мистър Вейл, че не сте ходили на бръснар след последната ни среща.

— Имах подобни предложения — отговори Вейл с усмивка.

— По-добре ги приемете, преди да започне процесът. Готови ли сте да продължим?