Уилям Дийл - Първичен страх

Вейл влезе в антисептичната стая за терапия и почака, докато вратата се заключи зад него. Постоя до вратата, докато очите му привикнаха с проникващата през мъглата светлина на изгрева, която се процеждаше през високия прозорец.

Вейл за първи път, откакто започна делото, почувства присъствието на истинското зло. Стаята беше студена, почти без въздух, и дъхът му с усилие излизаше през устата му на пара. Омразата насищаше стаята като човешко присъствие. В дълбоката сянка в едната част на стаята се чуваше дишането на Аарон — един кух, остър звук, сякаш някоя голяма змия съскаше срещу врага си. Вейл потрепера, без да иска, и се опита да се отърси от чувствата си. Сигурно е от времето навън, уверяваше се той. Студената, влажна мъгла беше проникнала в стаята. Злото не беше така осезаемо. Злото беше част от душата, нещо самостоятелно, неразпространяващо се.

Вейл не запали светлината. Вместо това отиде бавно до леглото и погледна надолу към неподвижната фигура, свита на кълбо. Отпи от кафето си, докато наблюдаваше дълбокото и равно дишане на Аарон. После ритъмът леко се промени. Дишането стана по-нормално и Вейл разбра, че приспивателното вече спира да действа.

Наведе се близо до ухото на момчето и прошепна:

— Питър. C14. 136. „Никога нямаше да има неверници, ако нямаше свещеници.“ Нали така, Рой?

Никакъв отговор.

— Какво ще кажеш за Били Джордан, Рой? P21. 365. „Има малко болки толкова тежки като това, да си видял, почувствал или да си бил свидетел как един изключителен човек е загубил пътя си и е дезориентиран.“ Изглежда познато, а?

Младежът се обърна много бавно, но не си отвори очите.

— Мислех, че това ще привлече вниманието ти — каза Вейл. Той посегна с крак, издърпа стола близо до леглото и седна. Отпи от кафето и си запали цигара.

Младежът премигна и го погледна с полуотворени, жълти очи, пламнали от омраза.

— Здравей, Рой — каза Вейл вежливо.

Рой свали краката си от леглото, седна вдървено на ръба и погледна Вейл с презрение. После без предупреждение скочи, мина зад Вейл и с двете си ръце рязко наклони главата на Вейл на една страна. Палецът му натискаше силно гласните струни на Вейл. Болката премина бързо от основата на мозъка на адвоката надолу по врата му.

Рой съскаше в ухото му.

— Това е начинът, по който убих Флойд. Прас, щрак! Изобщо не разбра какво стана.

— К-к-кой е Флойд? — успя да изписка Вейл.

Рой извъртя главата на Вейл още по-силно и още по-голяма болка премина през гръбначния му стълб.

— Работеше в моргата в болницата в Лесингтън, точно след като си тръгнах от Криксайд. Работех за погребалното бюро.

— За-за-защо си…

— Защото така ми се искаше. Понеже той обичаше да ме подиграва, че работя в погребално бюро. Беше глупав и гръмогласен и обичаше да обижда хората. Аз бях сам в крематориума и се готвех за работа. Един мъж на име Меценбауер. И Флойд влезе и започна с глупостите си. Аз бях зад него и просто го приближих и — прас! После го сложих под тялото на Меценбауер и влязоха в пещта заедно. Обзалагам, че още търсят този слабоумен глупак.

„Боже Господи, чудеше се Вейл. Колко още е убил?“

— Само да натисна още малко — продължи той. — И ще лежиш на пода с изплезен език като него.

— Прекалено си умен, за да го направиш — изписка Вейл. Дъхът му свистеше.

— Ти искаш да ме унищожиш. Ти и онази гадна докторка.

— Вече сме говорили за това. Никой няма да ти направи нищо лошо.

— Глупости!

— Окей. Щом това искаш… — изписка Вейл. — Щом искаш да идеш на електрическия стол, давай. Свърши си мръсната работата.

Рой приложи още малко сила и Вейл изстена, когато болката прониза мозъка му.

— Това е силата — тихо изсъска Рой в ухото му. — Силата не се продава. Силата е власт. Сега властта е в мен. В този момент животът ти е в ръцете ми. Помисли върху това. Смъртта е на един натиск разстояние.

После изведнъж Рой махна ръцете си Вейл се отпусна на леглото. Той се задъхваше за въздух и триеше врата си. После стана и тръгна към вратата.

— Къде, по дяволите, отиваш? — заповеднически каза Рой.

Вейл се обърна към него.

— Първо причини болка на Моли — каза той. Той все още шептеше. — Сега на мен. Господи, ние се опитваме да ти помогнем, тъпо копеле такова. Искаш ли да говорим, или искаш да си останеш глупак?

Рой рязко започна да разтрива ръцете си. Отстъпи няколко крачки, после се разходи няколко пъти напред-назад, като продължаваше да трие ръце.

— Окей, уплашен съм — изръмжа той през оголените си зъби. — Това ли искаше да чуеш?