Уилям Дийл - Първичен страх

— В Айова? Господи, не — каза тя. — Аз живеех в най-патриотичния град в САЩ. Сигурна съм, че протестирането беше смъртна обида. Пред всяка къща се вееше знамето и всички бяха войнствено настроени. Когато някое от момчетата заминаваше, Американският легион винаги го изпращаше с парад.

Тя бутна една кубче лед с показалеца си и то изскочи отново в кехлибарената течност.

— Брат ми Боби не се върна, той се прокрадна обратно. Сякаш беше объркан, — Моли си поигра още с ледчето, после добави: — Предполагам, че беше така, ние просто не знаехме как да се оправим с това. Баща ми казваше: „Остави го на мира, той сам ще се оправи.“ — Тя замълча. — И накрая той наистина се оправи.

Очите й започнаха да се замъгляват и Вейл стана и отиде до леглото при нея.

— Съжалявам — каза той и й стисна ръката. — Може би е по-добре отново да поговорим за процеса.

— Не, вече съм добре. Просто си спомних деня, в който той замина. Колко страхотен изглеждаше в униформата си като маршируваше сам пред оркестъра и всички го приветстваха. Когато мина покрай мен, ми намигна. — Тя млъкна и след момент каза: — Загубих девствеността си в нощта преда парада, просто така — бях на деветнайсет години.

— Дефлорирана от униформа — Вейл се изсмя.

— Не, дефлорирана от Уолтър Дженкинс, който сега има шкембе, много малко коса и притежава компанията за продажби на Форд. Господи, надявам се да е забравил тази нощ.

— Няма шанс — каза Вейл. — Вероятно никой не може да те забрави.

Тя го погледна, а той сложи ръката си около врата й и леко я приближи до себе си.

— Мисля, че е по-добре да те предупредя — каза тя. — Не съм била с мъж повече от година.

Той се придвижи по-близо.

— Либидото ти трябва да е опустошено — каза Вейл и намали разстоянието още повече.

— Моето либидо сигурно е в някой музей — каза тя шепнешком.

— Сигурен съм, че това става по желание. — Бяха само на инч разстояние. — Ти си хубава, интелигентна жена. Мисля, че мъжете се редят на опашка пред вратата ти.

— Не съм те виждала да се редиш на опашка — каза тя и прекара устните си по неговите. Устните й бяха меки и влажни. Той я притегли към себе си и я целуна.

— А твоето либидо как е? — прошепна тя.

— Развихрено.

Той беше изненадващо деликатен любовник. Караше я да се смее и да се чувства удобно. Той я възбуждаше, ръцете му нежно изследваха облеченото й тяло. Постепенно я раз-събличаше, а устните му продължаваха своето пътешествие. Говореше й тихо и я караше да се смее още повече. Разсъблечени, те лежаха с лице един към друг и тя го усещаше възбуден срещу себе си. Накрая придвижи единия си крак над неговия, като се отвори и го покани в себе си.

— Бъди нежна — каза той в ухото й. — За първи път ми е. — Тя се изсмя, извъртя се върху него и го обгърна.

Той се движеше из стаята много тихо и се облече в банята, за да не я събуди. Моли спеше дълбоко, когато той се изниза през вратата в шест часа и тридесет минути. На път за института премина през една градина с цветя. Едно-единствено мораво диво цвете беше поникнало в меката земя. Вейл го откъсна и се върна в стаята. Сложи го в бутилката от кола и го остави на масата до леглото.

Влажна студена сутрешна мъгла беше забулила земята и старите тухлени сгради на болницата изглеждаха особено мрачни и зловещи в памучната мъгла. Докато бързаше към ултрамодерното максимално защитено крило, си спомни нещо, което беше чел от Юнг. Юнг беше писал, че символите са примитивен израз на подсъзнанието, универсален език, и най-добрият достъп до подсъзнанието.

Когато наближи мястото, спря за момент с прегърбени рамене, размишлявайки. После се наведе и взе пълна шепа грапава пръст край бетонната алея.

Млад санитар седеше на масата до вратата към обезопасеното отделение. Името му беше Линк, един мускулест младеж към двайсет и пет, с гъста руса коса и тен на сърфист.

— Добро утро, мистър Вейл. Малко сте подранили? — каза той вежливо. — Какво ще кажете за чаша кафе. Току-що съм го направил.

— Благодаря, ще ми е необходимо.

— Д-р Ерингтън му направи инжекция. Беше нервен заради процеса и такива неща. Все още е в килията за терапия.

— Знам. Помислих си, че ще бъде хубаво, ако съм там, когато се свести — да го успокоя.

— Хей, това наистина е сериозно — каза Линк, като напълни една пластмасова чаша и я подаде на Вейл, преди да го пусне в сектора. — Никой не се интересува истински от тях, знаете, всичките тук са загубени души. Никой никога не ги посещава и не мисли за тях. Не е тяхна грешката, нали? Този Аарон, той наистина е хубаво момче. Не би трябвало да е тук.