Уилям Дийл - Първичен страх

— Това е добре, би трябвало да си. Разбираемо е. Но се успокой — каза Вейл. — Просто ме изслушай внимателно. Й когато свършим, ще искам да говоря с Аарон…

Ярко сутрешно слънце разпръскваше мъглата. Моли бързаше по алеята към максимално обезопасеното крило. Тя беше сърдита понеже Вейл я беше оставил да спи. Знаеше ли Вейл как да се справи с Аарон? Неправилните думи, неправилните действия можеха да изпратят Аарон в един друг свят.

Тя отказа поканата за кафе на Линк нетърпелива да влезе в стаята за терапия. Младият мъж забърничка в ключовете и накрая отвори главната врата, после отключи вратата на килията. Вейл, който стоеше на един стол с лице към пациента, се усмихна, когато тя влезе.

— Здравей — каза той. — Добре ли спа? Младежът се обърна с лице към нея и се усмихна.

— Здравейте, мис Моли — каза той. — Наистина се радвам да ви видя.

Тя се усмихна с облекчение.

— Аз също се радвам да те видя, Аарон.

Както винаги, когато имаше някой шумен процес, около съда се създаваше карнавална атмосфера в деня, в който той започваше. Но Вейл никога не беше виждал такъв спектакъл, който приветства колата, когато свиха към площада пред съда. Беше светъл, необичайно топъл за сезона ден и тълпата се беше събрала рано, за да заеме места в Осма съдебна зала на втория етаж на Кралския окръжен върховен съд. Половин дузина телевизионни коли бяха паркирали безредно под ъгъл срещу бордюра пред историческата сграда. Тротоарът и широките мраморни стъпала бяха задръстени от радиорепортери, телевизионни коментатори, фотографи и писатели.

— Това е велик момент, Аарон — каза Вейл, докато колата бавно минаваше през веригата чакали от медиите. — Насрочването беше нищо в сравнение с това, на което ще бъдеш свидетел.

Стемплър, който носеше спортно сако от туид и вълнен панталон — облекло, избрано от Наоми, махна през прозореца навън, когато пресата се сля и заобиколи колата.

— Ще казваш само две неща — каза Вейл.

— Да, сър. Щастлив съм, че най-накрая процесът ще започне и аз ще мога да докажа невинността си. И се чувствам добре.

— Страхотно. Нека им покажем.

Те изскочиха от колата и с мъка си пробиха път нагоре по стъпалата покрай гората от микрофони и камери, насочени в лицата им. Отвсякъде се сипеха репортерски въпроси. Вейл водеше отпред. Зад себе си чуваше Аарон, който отново и отново повтаряше:

— Наистина се чувствам добре. Щастлив съм, че най-накрая процесът започна.

В кулоара Боби, чийто щанд за вестници стоеше в ъгъла на извисяващото се фоайе от времето, преди някой от действащите съдии да бъде избран, беше удвоил поръчката си за ябълки и портокали, както и цигари, дъвки, бонбони и препечени сандвичи със сирене. Боби се молеше процесът да продължи дълго.

Зала Осма на съда беше най-горещото място в града. По-горещо от петия ред в центъра на хоров рефрен или първия ред на шоуто „Донахю“. Залата събираше двеста души и беше пълна един час преди представлението. Отвън чакаха поне още петдесет души. Тълпата беше наелектризирана: малки стари дами с плетивото си, домакини с издути пазарски чанти, типове от стоковата борса с техните куфарчета в скута си, за да хванат един-два часа от цирка, преди да докладват в стъклените си кантори, поне две богати вдовици, пристигнали с лимузини, и обикновените зяпачи в съда, които обикновено обикаляха от стая в стая да видят какво става.

Съдебният пристав на вратата, като оберкелнер в луксозен ресторант, държеше присъствения списък. Когато някой си тръгваше, друг влизаше.

Маргарет Буут, старшата на стенографската група, която имаше гласа на Кейси Стингъл и беше галено известна между обичайните посетители от пресата като лейди Макбет, надникна от офиса си и се оплака:

— Това е като битката при Армагедон. За последен път имахме такава тълпа, когато Джери Гайслер защитаваше кмета от морални обвинения. И това беше през ’52 г.

Зрителите в съдебната зала говореха разгорещено и бяха агресивни като римляни, които чакат християните да бъдат хвърлени на лъвовете. Моли, която беше на първия ред с Том и съдията, реши, че около две трети от тях бяха съпруги, които убиват деня си. В задната част на залата имаше четирима проповедници и две монахини. Боксът за пресата беше вече почти пълен, въпреки че много репортери все още бяха навън и следваха Стемплър в съда. Трима художници вече работеха, като скицираха тълпата в елегантна махагонова стая; Джек Конърмън седеше на предния ред, портативният му магнетофон лежеше на парапета, а бележникът беше на коленете му. Той надраска една бележка за себе си. „Коментар върху времената и юридическия карнавал — когато убийците стават знаменитости“ и друга: „Възможно ли е да се намерят дванайсет души в този град, които все още да нямат мнение?“