Уилям Дийл - Първичен страх

— Той вече си го е помислил, когато поисках свързани стаи.

— Знаеш ли какво казват психиатрите: „… той е този, който рисува мръсни картинки“.

Вейл пусна по две кубчета лед, наля „Джек Даниел“ и й подаде чашата. — Тези мотели — каза той, — карат те да се чувстваш дяволски далеч от дома.

Те се чукнаха.

— Да пием за непредубедено жури — добави той.

— Ти наистина искаш да отидеш на съд, нали?

— Разбира се — каза Вейл. — Искам да съм сигурен, че Аарон ще бъде освободен — ако го излекуват — и пътят за това минава през съдебния процес. Шоут ще окаже съпротива. Този съдия палач иска да му даде максимума толкова силно, колкото и Венъбъл. Така че, ако не успее да го сложи на електрическия стол, ще направи следващото добро нещо, ще го затвори завинаги.

— Това ли е единствената причина?

— Единствената причина за какво?

— Да се явиш пред съда. Доколко е замесена личната гордост? През цялото време сме инвестирали в Аарон, изграждали сме стратегии, тактики. Ти ми напомняш на бегач на дълги разстояния. И си трениран до съвършенство. Ти искаш да излезеш пред съда.

— Моли, сега вече сме към края. Отсега нататък това е моя работа. Ти трябва да ми се довериш, че знам най-добрият начин за спасяване живота на Аарон.

— Винаги съм ти се доверявала, Мартин, въпреки че не е лесно. Ти си брониран човек. Заобиколен си от сенки.

— Какво ще направиш, докторе? — Той се засмя. — Ще ми дадеш свободен час върху леглото?

Тя се засмя.

— Не бих посмяла.

— Нека направим една сделка с теб — каза Вейл. — Никакви разговори за Аарон и процеса до утре сутринта.

— Както кажеш — съгласи се Моли. Последва моментно прекъсване на разговора и неловко мълчание.

— Съдията каза, че си бил адвокат и в армията — каза тя накрая, като смени темата.

— Да, съдийски пълномощен персонал в Германия за две години. Бях съветник на защитата във военно-съдебните дела. Да не мислиш, че беше трудно? По дяволите, това беше като пикник в сравнение с присъщата на армията идея за правосъдие.

Той седна на един стол, свали си обувките и вдигна краката си върху масичката за кафе.

— По времето на Виетнам ли беше?

Той кимна.

— Имах късмет. Отидох на изток вместо на запад. Беше неблагодарна работа — но голям опит. С практична цел при военния съд обвиняемият е виновен, докато не бъде доказано, че е невинен. В Милуоки ще пораснат палми, когато някой победи тази система. — Той отпи от питието си и добави: — Не е по-различно от ситуацията, в която се намираме.

— Офицер ли беше?

— Бях капитан.

— Доброволец?

— Призоваха ме, след като завърших правния университет. Бях традиционният дългокос протестиращ младеж, докато не дойдоха и не ме издърпаха настрани.

Тя се разсмя.

— Мога да си те представя като капитан много по-лесно, отколкото като хипи от шейсетте години.

— Е, бях и двете. Биха ме в Чикаго по време на събирането през шейсет и девета. По дяволите, дори бях в Уудсток.

— Бил си в Уудсток!

— Това изненадва ли те?

— Да, но предполагам, че не би трябвало.

— Бях на седемнайсет години това лято, имах сезонна работа в Ню Йорк. Бяхме шестима, четири момичета и две момчета. Просто в момента ни хрумна, набутахме се в един стар шевролет и тръгнахме по междущатската магистрала. Беше невероятно, трябваше да извървим пеша последните шест мили. Всички тези младежи вървяха бавно като на поклонение към пантеона. Това никога не се повтори.

— Някак си не те виждам в Уудсток — каза тя. — Има нещо… предполагам, че не разбирам как си приел всички тези неудобства.

— По дяволите, нямаше никакви неудобства, това беше като магия. Цели три дни нямаше нито един акт на насилие, дори бой с юмруци. Триста и петдесет хиляди души танцуваха голи, правеха любов, цапаха в калта, къпеха се в езерото и ядяха на муфта. И никой не се оплакваше.

— Всички са били полудели — каза тя със смях.

— Имах голям разговор с един щурец. Той имаше голям тенор, почти оперен. Седеше точно там на моя ръкав и си говорехме за Ричи Хевънс, който в този момент пееше „Свобода“. Аз лежах в тревата, навсякъде имаше хора. Галеха ме, милваха ме, тананикаха в ухото ми, насочваха ме в халюцинацията ми. Имаше го и това момиче, тя като че ли… се въртеше над мен — нямаше нищо върху себе си. Беше с дълга червена коса, която непрекъснато се вееше върху лицето ми. Когато слязох на земята, момичето си тръгна. Но помня усещането. Колко мека беше кожата й. Смеехме се, докато правехме любов. Това беше… един безкраен момент… тази красива червена коса… гъделичкаше лицето ми. — Той млъкна за момент, погледна към питието си, после обратно към Моли. — А ти? Вила ли си при хипитата?