Уилям Дийл - Тай Хорс

— И да го пуснеш, поне Стенхаузър няма да ми се измъкне.

— И какво ще правиш с горкия смотаняк, Слоун, ще го риташ в слабините ли?

— Само ще му постегна малко тирантите. Той не е от твоята класа. Лесно омеква.

— Толкова лесно, колкото на теб ти се отдава изнудването ли?

Слоун усещаше все по-осезателно надигащия се в него гняв, но успяваше да запази самоконтрол. Запази усмивката на лицето си, мекия тон и фамилиарниченето.

— Окей, окей. Признавам, че не го подхванах както трябва тоя разговор. Дай да се разберем така — правиш ми тая дребна услуга и повече — край, никога няма да ме видиш. Изчезвам от живота ти. Не забравяй, че всичко, което си научил, го дължиш на мен, Хач. Обещавам ти, ще забравя всичко, което…

Хатчър внезапно изви руля максимално вдясно, после го завъртя докрай обратно, в противоположната посока. Яхтата първоначално се насочи рязко надясно, после пак така рязко се изви в обратната посока. Внезапният тласък отхвърли Слоун назад и той се блъсна заднешком в стената на каютите. Бирената кутия изхвръкна от ръката му и полетя зад борда, после яхтата внезапно отново смени посоката и той политна напред, олюля се, изгуби равновесие и се свлече на колене пред входа към каютите. Хатчър издърпа лоста за ускоряване на двигателите докрай назад, после го натисна отново напред, за пълен ход, и коленичилият безпомощно Слоун отново изгуби равновесие, полетя с главата напред по стълбичката надолу и се приземи на тила си. Извъртя тялото си, за да стъпи на крака, и се опита да се изправи, но корабът отново рязко смени курса и той по литна напред и се стовари върху металната преграда срещу него. Ударът беше толкова силен, че му изкара въздуха от гърдите, а от сътресението на стената окаченото малко встрани огледало се разби. Слоун се свлече, на пода и около него заваляха парчета от разбитото огледало.

Горе на палубата Хатчър издърпа лоста за ускорението докрай назад. Яхтата застина неподвижно във водата, той изхвърча от креслото пред командния пулт и с няколко скока по палубата и надолу по стълбите се озова в главната каюта. Слоун се беше надигнал на колене и се влачеше по пода, опитвайки се да достигне до куфарчето си.

Хатчър го изпревари, грабна куфарчето и измъкна от него „Питона“. После метна куфарчето встрани. От него се разхвърчаха папки и листа.

— По дяволите… — започна Слоун, но в тоя момент почувства хладната стомана точно под носа си. Хатчър се беше надвесил над него и беше притиснал дулото в горната устна на Слоун.

— Нали ме научи на всичките си номера, забрави ли? — изръмжа Хатчър. — Бедата ти е там, Хари, че ти спря да се усъвършенстваш, а аз продължих. Изнудваш ме, а, копеле мръсно?

— Съвсем грешно си ме разбрал? — каза Слоун, най-после без дежурната си усмивка. — Само ме изслушай какво искам да ти кажа.

Хатчър поклати глава. Слоун никога не се отказваше от това, което беше намислил.

— Знам, че най-силното ти оръжие е медената ти уста. Способен си с нея и дявола да подмамиш да иде на църква. И как обичаш да разкрасяваш всичко с любимите си думички. Дълг, патриотизъм — по дяволите, търгуваш с тоя патриотизъм, както някоя вещица би, търгувала със змийска отрова.

— Кой ти е споменавал сега за патриотизъм?

Хатчър не му обърна внимание.

— Основната ти грешка, Хари, е, че ти е много шибана аритметиката. Един път при тебе две и две прави четири. Следващия път прави седем, или дванайсет, или осемдесет и две, или колкото ти се прище. Дявол да те вземе, нима си мислиш, че ще ме вържеш и втори път с твоите гадни номера?

— Чуй ме само за…

— Млъкни — сряза го Хатчър и му отправи убийствен поглед.

„Ако ми се размине следващите една-две минути, всичко ще е окей“, веднага реагира мислено Слоун. Всичко това беше пресметнат риск — да издържиш противопоставянето с Хатчър. Затова Слоун реши да си замълчи. Той се надигна от пода и се отпусна назад в едно кресло. Хатчър пък се отдръпна няколко крачки назад, вдигнал нагоре пистолета, насочен точно между очите на Слоун. Тогава, постепенно, усмивката на Слоун се възвърна. Той поотърси рамене и вече беше готов да продължи.

— Надявах се, че ще можем да проведем един приятелски разговор.

— Господи — изпръхтя Хатчър вбесен, — какъв приятел си ми ти?

— Ще ме изслушаш ли? Отдели ми само пет минути от времето си и после се махам оттук завинаги…

Хатчър го сряза отново. Дрезгавият му шепот прозвуча с още по-голяма ярост.

— Там имах такива мигове, Хари, когато единственото нещо, което ме крепеше, беше мисълта за този момент. Само това ми даваше сили да живея — представата за тоя момент, в който ще те притисна и ще те стискам за гушата, колкото имам сили. Сега само един сантиметър мръдване на пръста ми те дели от вечността.