Уилям Дийл - Тай Хорс

Бащата на Коуди се споменаваше само в служебния формуляр на автобиографията му, в раздела „родители“. Там беше посочен само като „Уилям Джон Коуди, генерал от Американската армия“. Въобще ни намек, че това е Бъфало Бил Коуди, главнокомандващ на всички сухопътни сили във Виетнам — типичният за армейската бюрокрация лаконичен стил.

Бяха приложени и две фотографии — стандартната черно-бяла снимка от служебното досие на Коуди във Военноморските сили, и една цветна моментална снимка на Коуди, жена му и две дечица, на фона на коледна елха. На гърба тя беше датирана „Коледа, 1971 г.“, последната му Коледа, прекарана вкъщи. Имаше и няколко изрезки от вестници, между които и едно обявление от „Сан Франциско Кроникъл“, в което се оповестяваше женитбата на Джоан, вдовицата на Коуди, за някакъв контраадмирал две години след официалното обявяване на смъртта на Коуди. Студена, безизразна фактология на един живот, при това доста оскъдна.

Хатчър се загледа в двете снимки. Спомняше си Коуди като висок и здрав мъж със силен и жизнерадостен смях. Той обичаше веселието и приятните компании почти толкова, колкото и жените.

Снимките събудиха някои отдавнашни спомени у Хатчър, но изминалите двайсетина години бяха заличили много подробности от съзнанието му. Неясни спомени за различни случки иробягваха през мислите му — и странно защо, точно спомените за приятните моменти имаха най-мъгляви очертания. После в съзнанието му изплуваха други случки, със самия него и Мърф Коуди, които изникваха пред очите му с кристална яснота. При едната от тях, Коуди, второкурсник в Академията, изпаднал в животинска ярост на боксовия ринг, затисна противника си към въжетата и го обсипа с безброй убийствени удари в гръдния кош и главата, докато Хатчър и още един от техния отбор успеят да скочат на ринга и да го избутат настрани. В другия случай, Коуди, разкаян, се появи в болницата късно същата вечер и през сълзи започна да се извинява за причиненото на младия първокурсник, който имаше две счупени ребра и раздробена челюст. Коуди остана до леглото му цялата нощ.

Той си спомни също и колко се страхуваше самият той като новобранец от Коуди, който имаше славата на едно от най-гадните стари кучета и голям грубиян към новобранците.

— Откога го познаваш? — попита го Слоун.

Хатчър се замисли за момент и спомените го връхлетяха изведнъж. Разбъркани и непълни спомени, например формата на стаята, но не и обзавеждането, лицата на познати хора, но не и гласовете им. После тези спомени бавно започнаха да се избистрят и запълват, докато съзнанието му се връщаше назад и подреждаше събитията.

— Още от първия ми ден в Анаполис — отвърна той. — Никога няма да забравя този ден…

Беше август 1963 година. Горещ, слънчев ден. Хатчър и още половин дузина новобранци бяха строени изпънати като струни на плаца, почти залепили гърбове към стената на спалното помещение. Това беше първият им ден в Анаполис и всички те бяха объркани и много наплашени. Двама от старите кучета ги бяха награбили и им даваха първия встъпителен урок от жестокости и извращения, на които щяха да бъдат подложени като новобранци през първата им година в Академията.

По-гадният от двамата беше един едър здравеняк курсант, с постоянна подигравателна усмивка на лицето си, който се казваше Снайдър. Снайдър мразеше всички новобранци. Бяха го понижили в чин дисциплинарно и той изливаше безмилостно гнева си върху тях.

Другият второкурсник курсант просто стоеше и гледаше. Той беше висок, мускулест и симпатичен, въпреки острите черти и триъгълния профил на лицето си, които го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше. Той се беше качил на парадния подиум и не отделящ очи от Хатчър.

— Гледай ги тия новобранци — говореше Снайдър и крачеше наперено пред редицата от наплашените млади курсанти. — Я се вижте бе, зайци такива. Догодина, по това време едва ли и двама от вас ще са тук.

Той застана точно пред Хатчър.

— Ти ли си малолетният престъпник, а? Как могат да допускат и такава улична измет в Анаполис?

Хатчър гледаше право пред себе си и не знаеше как во да отговори.

Снайдър беше доближил физиономията си почти на инч от лицето на Хатчър.

— Какво става бе, новобранец, не можеш ли да говориш? — изкрещя му той.

— Йес, сър! — отговори Хатчър ужасен.

— Ти си фъшкия, новобранец, нали?

— Йес, сър!

— По-гадна от кучешко лайно, нали?

— Йес, сър!

— Не те чувам!

— Йес, сър!