Уилям Дийл - Тай Хорс

— Доста време мина, Хач — каза Слоун с дежурната си усмивка на уста.

„Той изглежда чудесно, помисли си Слоун. С хубав тъмен тен, понапълнял, с много повече коса от мен. Дявол да го вземе, изглежда по-добре от всякога.“

Хатчър също се взираше в него, без да пророни и дума.

— Разрешено ли е качването на борда, капитане? — запита Слоун шеговито. Хатчър продължаваше да мълчи, но Слоун се качи на борда.

„Безцеремонен както винаги“, помисли си Хатчър.

Слоун протегна ръка, но Хатчър не му обърна никакво внимание, после се извърна рязко и тръгна надолу към каютите. Слоун остана така за момент, сви юмрук и нервно духна в него, но все пак реши да последва ученика си.

Остана изненадан от това колко обширна и елегантна беше главната каюта. Стените бяха облицовани с тиково дърво и бронзови огледала, цялата мебелировка беше в тоналностите на сивия плюш, подът беше покрит с голям персийски килим. Масивна, изящно изработена дървена маса, достатъчно голяма, за да се настанят осем човека около нея, беше поставена в средата на помещението. В другия край имаше врата, която водеше към останалите каюти. Слоун не можа да се въздържи и отново подсвирна тихо, но Хатчър и сега не му обърна внимание. Отиде до бара, наля си чаша червено вино и седна в едно от креслата. Не предложи нищо на Слоун. Едрият мъж постоя малко и накрая седна срещу своя домакин.

— Изглеждаш великолепно, Крие. По-добре от всякога — каза той.

„Майната ти“, помисли си Хатчър, но отново не каза нищо.

— Голяма работа са приятелите ти — каза Слоун. — Никой не изпусна дори и намек, че те познава — изсмя се тихо той. Хатчър го гледаше и продължаваше да мълчи.

— Радвам се, че те виждам отново — каза Слоун. Опитваше се да изглежда искрен.

Отново никакъв отговор. „Карай в същия дух“, каза си Хатчър. Веждите му се присвиха враждебно. Слоун изпусна тежка въздишка, докато гледаше как, Хатчър отпива вино от чашата си. Усети как устата му пресъхва. „По дяволите, помисли си Слоун, защо не карам и аз директно на въпроса.“

— Виж какво, създадох си толкова неприятности, докато те измъкна оттам и да те закарам до Мадранго, а ти дори не се мярна към Вашингтон да ми благодариш.

„Бъди благодарен, че не дойдох да те пречукам“, помисли си Хатчър, но отново не каза нищо.

Слоун стисна юмрук, вдигна го пред устните си и духна леко в него. После, усмихвайки се, продължи бавно:

— Трябва да ти призная, че бях малко изнервен, докато идвах насам. Мислех си, че ще имам късмет, ако не ме изгониш още щом ме видиш. Но, ако разсъждаваме трезво, защо да захвърлиш всичко на вятъра, само и само заради един мерак да бъдеш квит с мен, нали?

Хатчър отново не отговори нищо, но жълтите петънца в зелените му очи заиграха като свръхзаредени йони.

— Знаеш ли, момчетата от нашите служби още продължават да говорят за теб — продължаваше Слоун. — Разправях им аз, че ти си най-добрият в нашия бизнес, във всяко отношение, моето момче, абсолютно във всяко отношение. Никой не ми вярваше, докато не изчезна от оная междинна спирка в Маями на връщане оттам. Изпари се като дим, без да имаш нищо със себе си, само дрехите на гърба си. Без пари, без документи за самоличност, нищо, и изчезна ей така. Няма как да не ти го призная, чудесно изпълнение. Три години да изкараш на онова място, и да не изгубиш форма…

Хатчър продължаваше да мълчи.

Слоун стана и започна да се разхожда из каютата. Разглеждаше обзавеждането, взимаше ту един, ту друг предмет, оглеждаше го, и продължаваше да говори все със същия равен, невъзмутим глас:

— Бяха ми необходими цели шестнайсет месеца, за да попадна на следите ти. Не че съм организирал специални акции за издирване, или пък съм заничал зад всеки храст за теб — нали знаеш как става, — но през цялото това време си отварях очите и ушите за всяко нещо, и за най-дребната подробност, чрез която можех да стигна до информация за теб.

„Прекалено много приказваш, помисли си Хатчър, винаги си приказвал прекалено много.“

Хатчър отпи още една глътка вино, продължавайки да наблюдава Слоун иззад ръба на чашата.

— Наистина си ги ошашавил всичките — продължаваше да говори Слоун. — Знаеш ли как ти викат сега в Интерпол? Бърд. По дяволите, най-добрият летец в нашия бизнес, винаги съм го знаел това. Разбира се, нищо на никого не съм казвал. Даже и на никого от нашите. Както и да е. Ама няма как да не ти го призная, ти си направо гений в нашия бизнес.

Хатчър оставаше невъзмутим. Продължаваше да гледа Слоун, без да помръдва. Слоун седна, взе на коленете си дипломатическото си куфарче, отключи го, натисна бутоните и то изщрака. Както беше седнал, Хатчър не можеше да види вътрешната страна на куфарчето, но той знаеше съвсем точно как изглежда то отвътре: папки с различни видове информация, всичките грижливо надписани, подредени и привързани; изчерпателно разписание на самолетните полети от всички по-големи градове из целия свят; малкото черно тефтерче на Слоун, на което се крепеше положението му в бизнеса; а в капака на куфарчето, в специални замаскирани отделения — пистолет и револвер — „Питон 357“ и 9-милиметров „Н&К“; в специални джобчета между двете оръжия — пълнители и заредени барабани за револвера.