Уилям Дийл - Тай Хорс

Слоун се разхождаше бавно и разглеждаше малкото градче с широка усмивка на уста. „Това ли е то?, мислеше си той, на това място ли казва той «у дома»?“

Трябваше да бъде внимателен и да задава въпросите си съвсем непреднамерено. Той се запъти надолу към кея, където местните хора се събираха да побъбрят, да половят риба или да се попекат на слънце, да зяпат пристигащите и заминаващи корабчета, да безделничат, гледайки как големите кафяви пеликани плуват и се гмуркат под вода за по някоя мярнала им се риба.

Роланд Смит, който сам се смяташе за нещо като неофициален управител на цялото островче, се появяваше на кея всяка сутрин по спортно сако с вратовръзка и свежо цвете на ревера, откъдето започваше обичайната си всекидневна обиколка. Погалваше изпречилите се на пътя му кучета, милваше и гугукаше на всички бебета, изведени на разходка, ухажваше всяко срещнато същество от женски пол над шестнайсет години — и така, бавно се придвижваше до неговото сепаре в ресторанта, наречен кой знае защо „Боурайдър“ 8 8 Боурайдър — мотоциклетист, който изпълнява атракционни номера пред зрители във вътрешноста на голяма сфера (Б.пр.) , за да закуси и да размени някоя клюка с другите посетители. Винаги беше с усмивка на уста и прекарваше цялото си време в размяна на шеги и любезности и правене на добро впечатление. Беше пристигнал на острова преди десет години с жена си, за да прекара тук отпуска си, но тя се беше катурнала и умряла на самия плаж от разрив на сърцето. Смит, който тогава беше аранжьор на витрини в един универсален магазин в Ню Йорк, изпрати писмо на шефа си, с което го уведоми, че напуска службата, и остана завинаги на острова.

Слоун наблюдаваше как Роланд се мотае безцелно по кея и из разположения в съседство парк, как се усмихва и спира да поприказва с всеки срещнат. Слоун умееше да разпознае бъбривеца от пръв поглед. Отиде до края на парка, седна на една пейка и изчака, докато Смит стигне до него.

— Добро утро — каза Смит с дежурната си усмивка на уста. — Чудесен ден, нали?

— Великолепен — отвърна Слоун, надянал и той своята усмивка.

— Много обичам тоя остров — каза Смит, което беше стандартният му поздрав към всеки новопоявил се турист.

— Наистина е прекрасен — съгласи се Слоун.

— Отпуска си ли прекарвате тук? — Смит запита невинно.

— Ами… нещо такова. Всъщност търся тук един приятел. Стари приятели сме, още от армията. Но му загубих адреса, а не мога да го намеря в телефонния указател.

— Може да се е преместил — оформи предположение „кметът“.

— Вие може да го познавате? Крис Хатчър. Ще ми се да го изненадам с посещението си.

— Той може да не обича изненадите — каза с приятен глас Смит, едва-едва присвивайки трийсет и два каратовата си усмивка. След това кимна за довиждане и продължи разходката си напред.

Слоун тръгна да се помотае по улицата, надзърташе във всеки магазин и заведение и навсякъде подхващаше ненатрапчиви разговори с усмивка на уста, които все довеждаха до основния за него въпрос. Никой от тия, с които говори, не каза „Не знам такъв“ или „Никога не съм чувал за такъв“; всички просто избягваха да отговорят с фрази като „На тоя остров живеят много хора“ или „Откъде казахте, че сте?“

„Типично малко градче, помисли си Слоун, всички бяха колкото приятни, толкова и си държаха езиците, зад зъбите за вътрешните неща.“ Но Слоун беше надарен с безкрайно търпение. Хатчър беше някъде тук на острова. Все някой на този остров трябваше да познава Хатчър и беше само въпрос на време, докато някой си развърже езика.

Слоун влезе в заведението на Брайди. Това беше малко, непретенциозно ресторанчче, в което се разнасяше аромат на свежи зеленчуци и морска кухня. Менютата и цените бяха изписани на една черна дъска, закачена на стената. Той седна на една маса в съседство с групичка хора от поведението на които можеше да се заключи, че са близки приятели.

Още в началото, когато дойде на острова, Хатчър сам си избра отшелнически начин на живот — избягваше хората и живееше усамотено на кораба си. Единственият му приятел беше Сирило. Но постепенно той се сближи с тия хора. Те се държаха непринудено, топло, бяха готови да окажат подкрепа на всеки нуждаещ се. Също както и за Хатчър, островът за тях представляваше убежище било от неприятни спомени, било от провалена кариера или от сблъсъци с лицемерието на общественото мнение на местата, където бяха живели преди.

Всички тия, които седяха на съседната маса, бяха приятели на Хатчър. Единият от тях беше едно огромно копие на дядо Коледа — едър мъжага с бяла коса и гъста бяла брада, когото другите наричаха Мечката. Освен него там седеше един слаб, мълчалив мъж, с прошарена брада, стигаща до гърдите му, който си четеше някакво романче, докато ядеше, а третият беше един мъж с нежни черти на лицето, който си драскаше стихове в едно раздъриано тефтерче. Слоун надаваше ухо в непринудения им разговор с надеждата, че може да подочуе нещо за това, което го интересуваше. Името на тоя, който четеше, беше Боб Хил. Той беше работил като треньор на расови коне, като цирков клоун, като учител, а сега се изхранваше с риболов със собственото си рибарско корабче. Поетът, който се казваше Франк, работеше като нощен администратор в един мотел и прекарваше времето си през деня на плажа в писане на стихове. Мечката беше архитект. Четвъртият мъж на масата, официално изтупан, със загар на лицето, когото наричаха Съдията, беше наистина изпаднал в немилост съдия, жертва на слабостта си към бутилката. Сега той работеше като метр д’отел в най големия хотел на острова и от четиринайсет години не беше и номирисвал алкохол.