Уилям Дийл - Тай Хорс

Изминаха още два месеца, преди той да я покани на вечеря, която сам сготви и поднесе на миля навътре морето, на яхтата, закотвена над това, което от този момент нататък стана техният любим риф. Бяха седнали и вечеряха на пода и гледаха през панорамното стъкло подводната игра на морските обитатели под тях, пиха много вино Когато най-накрая, след два дни, тя си тръгна от яхтата, не беше научила за него нищо повече от това, което знаеше, когато дойде на борда — освен може би вкусовите му предпочитания, свързани с мебелировката, облеклото и произведенията на изкуството, които във всяко отношение бяха безупречни. Не научи нито по какъв начин изкарва средствата си, нито откъде е или с какво се е занимавал, преди да дойде тук, нито дали е бил женен, имал ли е деца, или пък дали не го преследва полицията, или е болен от неизлечима болест. И сега, девет месеца но-късно, тя не знаеше нищо повече. А и не държеше да знае. Той беше нежен любовник, внимателен, не прибързваше, обичаше да експериментира, предусещаше и удовлетворяваше желанията й, осигуряваше й спокойствие и радост, и тя му отвръщаше със същото. И досега, след като бяха заедно от толкова време, сексът представляваше за тях радост, а не навик. Той никога не проявяваше гняв, не изразяваше недоволство към когото и да било и се отнасяше към нея с рядко срещано уважение. Това беше предостатъчно за нея.

Беше някъде към обяд, когато Лиър джетът профуча над острова, наклони се и направи стръмен завой на изток, после един кръг над Атлантика и се насочи отново към острова.

Слоун изучаваше островчето, докато пилотът кръжеше над него. По форма то наподобяваше Манхатън, но с това приликите между тях се изчерпваха. Десет мили дълго и едва две мили широко, то представляваше просто една ивица твърда земя, оградена от три страни от безкрайни блата и мочурища, а от изток — от Атлантическия океан.

Малкото градче беше кацнало иа южния край на острова с рибарски вълнолом, вдаден на около хиляда ярда в океана, като гигантски пръст, сочещ към Флорида. Избелялата от времето каменна кула на фара се издигаше като защитник и покровител над неголемия площад в търговската част, окръжен от обрасли с мъх дъбове, които скриваха от погледа повечето от къщите, с които беше осеяна южната част на острова. Старите къщи от цимент и дърво, носещи следите на времето, бяха накацали но океанския бряг като стражи, сякаш отправяйки предизвикателство към непредсказуемия Атлантик.

Откъм подветрената част на вълнолома беше разположен търговският център и новият, кокетен пристан, изработен изцяло от секвоя, на който бяха акостирали няколко по-големи яхти и множество малки платноходки и рибарски лодки. На север от градчето се намираше неголямата писта за самолети, а още по на север, в южната част на острова, се простираха гъсти гори, които явно бяха изцяло необитаеми. „Човек може да обходи населената част на острова за не повече от час“, помисли си Слоун.

Висок, слаб като тръстика мъж, нахлупил изпомачкана капитанска барета си подаде главата от кабината на един камион цистерна, щом самолетът спря със свистене недалеч от ниската постройка ка терминала.

— Има ли тук някое място, където може да се намери хубава, домашно приготвена храна? — запита го Слоун, докато слизаше от самолета.

Мъжът, на когото, изглежда, му бяха необходими десет секунди, за да включи, го изгледа продължително и после отговори:

— Опитайте при Бърди, оттатък, в града.

— Мога ли да взема такси дотам?

— Извън града няма таксита.

— И как мога да стигна дотам?

— Ами — отвърна човекът с фуражката след оше известно време за размисъл — можете да вървите пеша, ще ви отнеме десет-петнайсет минути. — И след още една пауза: — Или пък можете да наемете кола оттам.

— Всъщност аз търся един приятел. Може да го познавате — Кристиън Хатчър.

Няма и след половин минута:

— Не зная.

— При Бърди казахте, нали?

— Ъ-хъ.

Денят беше прекрасен, температурата — някъде около трийсет градуса, а между дърветата подухваше прохладен ветрец откъм брега.

— Ще вървим пеша.

Островчето — старомодно кътче на традиционния американски бит, сякаш извадено от картините на Рокуел 7 7 Рокуел Кент — американски художник (Б.пр.) — не беше претърпяло почти никакви промени през последните двайсетина години. Съхраненото очарование на миналото привличаше големите туристически кораби от Маями и Чарлстън. Те идваха веднъж или два пъти седмично, акостираха на вълнолома и оставаха там през нощта. Туристите се спускаха през рибарския кей, отиваха да хвъртят по едно око на сувенирното магазинче на Тим, попреглеждаха антикварните книги в книжарницата на Нанси, понакупуваха по някоя блузка или някое препарирано животно от „Островния скакалец“, взимаха си от последните списания и от новите криминалета в дрогерията на Док Брайънт, пийваха по едно питие в гаверната на Мърфи или опитваха от прготвения на място сладолед в заведението на Клифтън, помотаваха се по главното сгъргало — главното и единственото, защото градчето имаше еднаединствена улица, пресичана от три по-малки алеи — и си правеха снимки за спомен. По протежението на тая късичка главна улица туристите можеха да похапнат домашно приготвена храна в ресторантчето на Бърди, хамбургери в „Биг Ти“, барбекю в „Риб Шек“ или морска кухня при Малъри, преди да се върнат да нренощуват на кораба. На следващата сутрин корабът отплуваше.