— Не съм ял толкова хубава храна, откакто напуснах дома си — любезно каза Слоун.
— Истина е — отвърна Мечката. — А излиза и почти толкова евтино.
Така, докато се хранеха, те завързаха непринуден, лек разговор. Накрая Слоун отново постави своя въпрос, но получи пак същия мъгляв, неопределен отговор.
— Ако има такъв, все ще мине оттук да похапне — каза Мечката. — Всички минават оттук.
Но Слоун не губеше надежда. Хатчър не фигурираше в списъка на телефонните номера на градчето. Нямаше го и в списъците за автомобилна регистрация. Но щом все пак живееше на острова, като бивш офицер от военноморските сили и като човек, който обича морето, имаше основание да се заключи, че Хатчър може би имаше яхта. Процесът на изследването на всички правдоподобни възможности накрая заведе Слоун в пристанищната служба.
По това време вече всички в града знаеха, че той търси Хатчър.
В пристанищната служба той се опита да завърже разговор с капитан Фендиг, който беше единственият служител там. Чрез родословието си Фендиг беше дълбоко вкоренен в черната почва на това островче. Баща му, дядо му и прапрадядо му бяха служили като пристанищни лоцмани, направляващи влизането на големите товарни кораби от океана през пролива и пристанищните плитчини до доковете на пристанището отсреща, на континента.
— Всъщност аз търся тук един стар приятел, Крис Хатчър. Служихме заедно в армията.
— Хубаво.
Много обичаше яхтите. Помислих си, че може да има яхта на пристан тук.
— А-ха, яхтите стоят тук.
И Фендиг се запъти нагоре по кея.
— Казва се Крис Хатчър — извика подире му Слоун.
— Не е роден тук. Цял живот живея тук, ама никой с такова име не се е раждал на тоя остров.
— Не-е, трябва да е дошъл тук преди година, година и половина.
— А-ха.
И разговорът приключи.
Слоун смени тактиката. Отиде на станцията за зареждане с гориво и заприказва момчето на колонката.
— По кое време обикновено се прибира с яхтата си Крие Хатчър?
— Нищо не знам — отвърна хлапето.
А сега де.
— Че да не живее на яхтата, я?
— И понятие нямам — отвърна хлапето и изчезна в малката къщурка на станцията.
Слоун се запъти обратно към пристана, взе си една бира от лавката там, после се върна отново на кея и зачака.
Остро изсвирване от сирена на корабче сепна Хатчър и го върна към действителността.
— О-х, Боже — простена той. Изправи се, пооправи, доколкото можа, издутината на силно изрязаните си плувки и се качи на палубата. Там застана прав и започна да се оглежда внимателно над рулевата кабина.
Малко корабче с изписано на борда име „Бриз-Е“ беше легнало на дрейф недалече от неговата яхта, полюшваше се леко в спокойното море с тихо боботещи на празен ход двигатели. Капитанът му, висок, жилав мъж, само кожа и кокали, с добре подрязана прошарена брада, беше застанал на кърмата. Сложи ръце около устата си и извика:
— Оня тип обикаля из целия остров и разпитва за теб. Ходил е при Брайди, при Поу Сгивънс. И при Мърфи. Че и в пристанищната. Даже се опитал да измъкне някаква информация и от стария Роланд.
— Какво иска? — извикала свой ред Хатчър с дрезгав глас, нещо средно между ръмжене и шепот.
— Разправя, че сте били стари приятели, още от армията.
Хатчър поклати глава.
— Как изглежда?
— Едър тип, здравеняк, бая широчък в плещите. Изглежда някъде към петдесетте. Държи се свойски със всички.
— Говори много любезно и се усмихва непрекъснато, а? С малък белег на едната буза?
— Точно. Приятел ли ти е?
— Не бих казал. Вие какво му разправяте?
— Нищо, траем си.
— Благодаря, Боб.
— Карай. За риба ли си?
— Нещо такова.
— Айде, сичко хубаво.
Боб Хил му махна с ръка, върна се на мостика, включи машините на по-високи обороти и се насочи към открито море. Хатчър чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя Джиниа, която се беше подала иззад борда и го гледаше над релинга 9 9 Релинг — бордовата ограда на кораб. (Б.пр.)
.
— Какво има? — попита тя.
— Боб Хил. Разправя, че някакъв тип разпитвал за мен в града. Нали ги знаеш тия нашите от острова, понякога стават прекалено предпазливи.
— Аз мисля, че това е много хубаво — каза тя и от въжената стълбичка зад борда скочи през релинга направо на палубата. Грабна от шезлонга една хавлия и я уви около кръста си като саронг 10 10 Саронг — традиционна за Малайзия носия, приличаща на дълга пола, обикновено от шарен памучен плат, употребявана и от мъже, и от жени (Б.пр.)
. — Приятно е да знаеш, че приятепите ти така се грижат за теб и те пазят.
Читать дальше