Уилям Дийл - Хулигани

Спомените ми се втурнаха обратно към онова лято като топка прелитаща над някое весело сборище.

— Ник?

— Аха, значи си спомнихме.

— Спомням си Ник. Но Тони нещо ми се губи.

Но точно в този миг и той изплува пред очите ми, малко момче с невероятно къдрава коса, което прекарваше по-голямата част от времето си намествайки чимовете с трева по игрището когато не носеше хилките за голф на гостите. Онова лято трябва да имаше не повече от шестнайсет или седемнайсет години.

— Аха, виждам проблясък в тия прекрасни зелени очи.

— Да, той беше по-малък от нея.

— Най-добрият тип, скъпи.

— Той имаше сестра.

— Диърдри… ДиДи? — продължи настъплението Бабс.

— Едно мършаво момиченце, което се навърташе около клуба?

— Мършаво момиченце? Настина ти вярвам, че кракът ти не е стъпвал в Дюнтаун от двайсет години насам.

— И с какво се занимава напоследък? — запитах, като се стараех да демонстрирам интерес.

— Тя е секретарка на Чарлз Сийборн — Сийкоуст Нашънъл Банк.

— Рейнс научи ли за историята й? — Опитах се да прозвуча равнодушно.

— Като го гледам отстрани, не мога да позная.

— Какво се случи?

— Бедният малък Тони. Разнесе се слух, че поискал да забогатее много бързо и се забъркал в някаква контрабанда на наркотик. Натикаха го за пет години в затвора. Оттогава съм му загубила следите. ДиДи малко остана да умре.

Разговорът вече навлизаше в опасни води. Реших, че е време да се измъквам.

— Голяма помощ ми оказа. Трябва да тръгвам. Дължа ти една почерпка.

— Гледай да не забравиш, скъпи. Знаеш как да ме откриеш. А ако забравиш, аз ще те открия.

Измъкнах се от ресторанта с мисълта че съм се разминал на косъм с голяма опасност.

Къде ти такъв късмет у мен.

Стик се криеше зад сутрешния вестник във фоайето на хотела когато излизах от ресторанта. Възнагради ме с налудничавата си усмивка.

— Бива, бива. Доу Финдли и Бабс Томас за закуска. А се боях да не останеш самотен.

— Служебни задължения — казах аз.

— Хей, никога не съм се съмнявал в това — възкликна той разпервайки широко ръце.

— Обзалагам се, че имаш в джоба си цялата ми програма за деня. Кое е следващото?

— Малко военно съвещание с бойците.

— Искаш да кажеш, че ще слязат от висините да разговарят с мен?

— Размишляват върху това — отвърна той, повеждайки ме към изхода. Неговата Черна Мария беше паркирана в зоната за зареждане на хотела, където си търсеше белята.

— Защо не вземем моята кола? — предложих аз. — Може да ни се наложи да се разделим.

— Не се тревожи — произнесе той, докато ми отваряше врата на колата си. — Днес съм твоят екскурзовод в града. Бях се обзаложил и загубих.

— Не вдигай над деветдесет, моля те.

— Но тогава дрънчи цялата — възрази ми той.

— Нищо, ще я послушаме малко.

Закара ме до едно просторно и светло заведение, което гледаше към реката. Нямаше много вид на ресторант; напомняше повече на кафене на крак. Мястото беше само на пет минути от хотела и Стик просто нямаше възможност да вдигне по-висока скорост, за което му бях дълбоко благодарен, макар и добре да съзнавах, че през останалата част от деня нямаше да имам такъв късмет. На една маса в дъното на заведението седяха Сапата, Салваторе и Флауърс.

— Хей, Милдред — изрева Салваторе към другия край на заведението когато ни видя да влизаме, — още две бири.

Всички се втренчиха в мен докато приближавах масата им.

— Какво сте ме зяпнали, да не ми се е разкопчал копчалъкът? — попитах аз докато сядах.

— Извиняваме се, но не сме те виждали от сутринта — каза Чарли Едноухия.

— Пред вас, господа, седи една развалина — заявих аз. — Дайте ми два дни да глътна малко тен. Едно хубаво спане и малко загар и вече съм друг човек.

— Това е от флуоресцентното осветление в Склада — пошегува се Чарли Едноухия. — Кара ни да изглеждаме като призраци.

— Е, благодаря ви, че не ме посрещате по дрехите — ухилих се на всеки поотделно аз.

— Добре дошъл — обади се Салваторе.

— Знаеш ли какво, Килмър, ние решихме да работим с теб — обади се Сапата. — Временно, да видим какво ще се получи.

— Брей, страшно съм трогнат, оставихте ме без думи — отвърнах саркастично.

— О, няма защо — каза Чарли Едноухия.

— Нищо, още веднъж — голямо благодаря.

— Няма защо — повтори Чарли Едноухия. — А сега да минем на въпроса. Какво искаш да търсим?

— Трябват ми връзките им — заявих.

— Такива като? — запита Китаеца Сапата.