Уилям Дийл - Хулигани

И в следващия миг тя ме обгърна с две ръце и топлината на тялото й изгори моето. Бях погълнат от пламъците му.

После се дръпна назад и огледа лицето ми, накланяйки леко на една страна глава.

— Почти нямаш сиви косми. И никакви бръчки.

— Това ли е твоят начин да ме уведомиш, че остарявам хармонично? — опитах се да се пошегувам аз.

— О, не — изрече тя меко, — нямам такива мисли. Просто изглеждаш чудесно.

Погледът й се заби внезапно втвърден в мен, и след няколко секунди се обърна към Бабс.

— Виждам, че вече си го оплела в мрежите си — изрече тя закачливо, и после се извърна към мен. — Обади ми се… моля те. Имам пряк телефон. В телефонния справочник е под името Д. Ф. Рейнс. Шефът ще се зарадва много да те види.

Това вече не го повярвах. За Шефа аз щях да бъда само носителят на лошата вест, неясно лице от миналото, болезнено припомняне за отдавна погребания му син. Зад думите й всъщност се криеше въпросът: „Ще дойдеш ли довечера в Уиндсонг?“

— Разбира се.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя не просто си тръгна, тя се обърна и полетя.

Седнах обратно на масата и погледнах Бабс. Устата й беше провиснала додолу. Тя бавно повдигна ръка и я затвори с пръст.

— Ти мръсен кучи сине.

— За какво говориш?

— Толкова добре ли познаваш Доу Финдли?

— Какво искаш да кажеш с това, толкова добре ли?

— Имам предвид точно това, което имам предвид.

— Бяхме познати от колежа. Отпреди двайсет години.

— Да-да, точно така, сладур. Погледът й изобщо не беше онзи, с който казват: „Хей, колко се радвам да те видя след двайсет години!“. Тя направо ти крещеше „Къде беше, по дяволите, последните двайсет години!“.

— Това трябва да е било заради шока от изненадата. Познавах брат й.

— Пет пари не давам кого си познавал. Още не съм сложила очила. Значи двайсет години, а?

— За какво толкова си се разпалила?

— И къде се влюби в нея? Тя не учи в Джорджия, а в… чакай, как му казваха на колежа, от ония противните на север.

Сега тя измъкваше от мен информация.

— Васар — казах аз. — Трудно се запомня.

— Значи си поддържал връзка с нея, а?

— Чрез Теди.

— О, да, забравих. И ти през цялото време си седиш на масата и ми гледаш сеира, докато през това време на мен вълна ми излезе на езика да ти разказвам за фамилията Финдли и Хари Рейнс…

— Зарежи.

— Да го зарежа?

— Зарежи. Там няма нищо интересно.

Тя обаче нямаше намерение да отстъпва. Отпусна се на облегалката и ме изгледа през присвитите си очи.

— Джейк Килмър. Това име би трябвало да ми говори нещо произнесе тя.

Буквално дочувах как щрака мозъкът й ровейки се из паметта в опит да ме измъкне от купищата имена и лица от миналото. И след малко проблясъкът бавно си проби път в очите й.

— Но разбира се — изрече бавно тя. — Ти играеше футбол в Догс.

— Имаш много силна памет — отбелязах аз, чудейки се колко ли често още ще предизвиквам този спомен у хората. Последните десет години ми се беше случвало доста често, а сега изглежда го предизвиквах всеки път, когато поздравявах някой познат, или може би за всичко беше виновно единствено въображението ми.

— Двамата с Теди играехте в един и същ отбор, нали?

— Известно време.

— Тя не е щастлива, Килмър.

— Но как би могла ти да знаеш това?

— Аз знам всичко, дарлинг. Не си забравил, че такава ми е работата, нали? Аз съм мерудията на всяко гърне в града.

— Струва ми се, че каза, че били чудесно семейство.

— Не съм казала, че са щастливо. Рейнс е отдаден изцяло на политиката, а Доу не обича много да свири втора цигулка.

— Хората май си мислят, че е сполучила с брака.

— Том Финдли не би могъл да намери друг мъж по-подходящ от Хари за тази работа.

— Господи, колко си язвителна.

— Обичам Доу — заяви тя, пренебрегвайки забележката ми. — Тя е много честна. Макар и да не блести кой знае с какво, как мислиш?

— Не си спомням. Когато бях в колежа си мислех, че аз съм най-тъпият.

— Трябва да знаеш, че тя си имаше една любовна афера.

Приведох се към нея.

— Да ти кажа, не сме се чували с нея откакто загина Теди, разбираш ли? Нямам никаква връзка с висшите кръгове на Дюнтаун.

— Ти наистина ли няма да ме запиташ с кого имаше любовна връзка?

— Не.

— Тони Лукатис.

— Не ме пързаляш, нали? Малкият стар Тони, така ли?

— Ти си прекален преситен от удоволствия, за да бъдеш наистина доволен. Това ми е пределно ясно. Знам всички номера. Знаеш ли, в последно време крайбрежните ни хотели се превръщат в любимо място на знаменити хора от развлекателния бизнес. До ушите ми стигат действително страхотни клюки. Те всички се мъчат да се представят пред света като презадоволени, само че не им става играта, а се мъчат откакто свят светува. Тони Лукатис беше един от тях. Професионален играч на голф в кънтриклуба. Баща му беше управител на клуба.