Уилям Дийл - Хулигани

— Да. Двамата са неразделни дружки.

Докато слушах думите й, изпитах чувството, че това вече съм го преживял някога.

— Дънлийви да не е някой от новодошлите аристократи?

— Не, произхожда от съвсем обикновено семейство. От Ню Джойси е — произнесе игриво тя. — Новозабогатял. Ще ти хареса от пръв поглед.

Отправих й една гримаса.

— Голямо благодаря.

— Само се шегувах. В действителност Сам е истински чаровник. Жена му напусна преди година. Забягна с треньора си по карате. В началото той го понесе много тежко, но после се посъвзе. И сега е най-перспективният ерген в града, и използва всяка свободна минутка за проби.

— Чист ли е Рейнс?

— Чист ли? Искаш да кажеш дали се къпе? — Тя не се шегуваше; беше повече от ясно, че не ме разбра.

— Не, имах предвид дали не мами жена си, неща от този род, разбираш ли?

— Хари, да изневерява? Та той не би и посмял дори и да си помисли за такова нещо. — Тя се втренчи през рамото ми при последните си думи и очите й изведнъж се разшириха. — Тъкмо за вълка говорихме, и ето го в кошарата. Доу Финдли идва.

Трудно е човек да се държи естествено, когато всеки мускул от тялото му се е превърнал в стегнат възел. Опитах се да спечеля време, докато се окопитя.

— Кой? — запитах аз с глас, който дори и на мен ми прозвуча с октава над нормалното.

— Доу Финдли — отвърна нетърпеливо Бабс, сочейки през рамото ми. — Обърни се.

Завъртях се бавно на стола си, все още разигравайки ролята на отегчен. Доу излизаше от една малка зала за бизнессрещи, заобиколена от цяла дузина добре облечени жени. Носеше копринени панталони с телесен цвят и тъмнозелена копринена блуза, а златната й коса беше опъната назад в конска опашка и завързана с червена панделка.

— Като някоя чистокръвна кобила е — отбеляза Бабс.

Но думите й вече се плъзгаха покрай съзнанието ми. Спомнях си първия път, когато се запознах с Доу. Косата й беше вързана на тила й по същия начин, само дето тогава беше на петнайсет години. Теди я доведе в спалното, където с него деляхме стая. Беше облякла плътноприлепнали бели дънки и червен пуловер и изгледаше толкова петнайсетгодишна, колкото аз приличах на Мохамед Али. Бях виждал нейни фотографии, разбира се, Теди беше луд на тема семейни портрети. Но тя изобщо не си приличаше с онова момиче от снимките. Абсолютно. Единственото нещо, което си спомнях много ясно, беше, че имаше изключително чувствен задник. Очите ми изтекоха по него. Бях много смутен, и въпреки това пак не можех да откъсна погледа си от него. Притегляше го като някакъв дяволски магнит. Положих всички усилия, но напразно. Чувствах се като някакъв подлизурко. И в този момент Теди ме сръга с лакът.

— Тя е само на петнайсет — изсъска ми той в ухото.

— Какво ти става? — изсъсках му в отговор аз.

— Нещо много ти играят оченцата, Младши — каза той. — Само се опитай да докоснеш с пръст онова й нещо отзад и ще ти накълцам шибания хуй на кайма. — И в този момент вече не издържа и избухна в смях.

Това беше есента на 1960 година, само две седмици след като се бях запознал с Теди Финдли, с когото се нанесохме в една стая, и завързахме приятелство, което щеше да продължи дълго и след колежа. Започна да ми казва Младши още от първия ден, не знам защо, а и той никога не ми обясни. Накрая проумях причината: той беше с два или три инча по-висок от мен. Това обръщение беше запазено единствено за мен. Дори и Доу не се ползваше с такава привилегия.

Така или иначе, изчаках я да навърши осемнадесет години. Две и половина години не са малко време. И през това време тя хубавееше с всеки изминат ден, превръщайки се от малката сестричка в пораснала сестра и после в жена, а аз бях свидетел на процеса през този период. Теди беше решил да ме инквизира докрай. Беше се превърнал в подвижен говорящ календар, отмятайки всяка седмица.

— Какво ще кажеш, а, Младок, — подкачаше ме той, — остават само четири месеца.

Измина много време преди да проумея, че през това време, докато съм я оглеждал от всички страни, същото са правили и с мен.

— Джейк! Джейк Килмър! Ти ли си?

Стоеше само на крачка разстояние от мен. Усетих как плъзва огънят по кръста ми и оттам по гърба към врата ми, също като пламъкът на бикфордов шнур.

Времето не я беше докоснало. Никакви бръчки, нито черти. Само едни бледосиви очи гледаха право в мен и топлата й ръка стискаше моята.

Изправих се и избъбрах нещо абсолютно несвързано от рода „Здравей, Доу“.