Уилям Дийл - Хулигани

Лицето му стана алено.

— Ти си луд! — изпищя той. — Аз дори нямам пистолет! И дори нямах време да изтичам след него. Бях тук в кабинета си когато…

Той изведнъж спря и рухна в креслото си.

— Когато си чул изстрела — довърших аз вместо него.

Той остана неподвижен няколко минути; лицето му изведнъж посивя и той кимна.

— Кълна се в Господ, че не знам кой уби Хари — изрече той почти със скимтене. — Не съм направил нищо незаконно. Нямаше нищо нередно в начина, по който Коен управляваше парите си.

— Това е извъртане — казах аз.

— Само предполагате — отвърна той. — А и не това беше причината, поради която беше толкова разгневен Хари.

— Той беше изпаднал в гняв, защото си се гушнал с не тези хора, с който е трябвало да го направиш, нали? — казах.

— Това е най-неподходящия начин за изразяване — каза той.

— Какво каза ти на Сам Дънлийви по телефона?

— Казах му… казах му, че Хари знае всичко. Не можах да се сдържа. Хари дойде тук и ме изравни със земята. Беше страшно оскърбителен. Макар че можеше да ме унищожи само с поглед. Не знам защо изведнъж така направо беше полудял. Беше направо луд. Казах му всичко. Опитах се да му обясня как се случи всичко, че разбрахме твърде късно кой е бил в действителност Търнър. Ревеше, та се късаше, и само повтаряше за доверие и лоялност.

— Какво каза Дънлийви?

— Той говори с Хари.

— Хари беше тук когато си се обадил до апартамента на Бабс? — запитах изненадано.

— Да.

— И…?

— Сам трябваше да се прибере в къщата си и да чака да му се обади по телефона. Каза, че ще телефонира веднага щом се прибере. След около четиридесет минути се обади.

— Ти говори ли с него?

Сийборн кимна.

— Да. Каза ми, че му се налага да разговаря с Дъч Моорхед в осем часа и че ще помоли Хари да отиде в къщата му, за да се разберат. Той каза също, че счита Хари за разумен, че ние не сме направили нищо нередно, нищо незаконно. После разговоря с Хари.

— Хари каза ли нещо?

— Той просто го слуша някъде минута и после каза: „Добре, ще се срещнем там.“ После затвори телефона и излезе. Не ми продума и дума повече, просто се обърна и излезе. Такъв беше Хари Рейнс. Не прощаваше нищо. Мистър Перфект. Единственото, което го вълнуваше, това беше кариерата му, дяволската му кариера. Щеше да е пълно нищожество, ако не се беше оженил за парите на Финдли.

— И ти си седеше тук самичък когато беше прострелян — казах аз.

Той кимна.

— Значи това ти е алибито, така ли? Мистър, ако аз бях съдебното жури, единият ти крак вече щеше да е завързан за електрическия стол. Ти имаш мотив, имал си и възможността, и нямаш пукнато алиби.

Раменете му изведнъж провиснаха. Той отново погледна през прозореца и затърка ръце като директор на погребално бюро доволен пред перспективата, че клиентът му е поръчал най-луксозния ковчег. По челото и горната му устна изби пот.

— Не съм убил Хари Рейнс — повтори той. — Нито пък Сам. Той беше на няколко мили оттук, когато това се случи. Не знаем кой го е убил, нито защо. Предполагам, че има нещо общо с останалите убийства в града.

— Сигурен съм че има, по един или друг начин — уверих го аз.

Телефонът иззвъня рязко и стресна и двама ни. Той загледа апарата и едва след няколко сигнала вдигна слушалката така, сякаш щеше да го опари.

— Да? Да… — Той ме изгледа с безумни очи и устните му нямо прошепнаха: „Сам“.

Протегнах ръка и той ми подаде слушалката.

— Сам, тук е Джейк Килмър.

Тишина. Десет или двайсет секунди тишина. Накрая проговори с нормален и приятен глас.

— Съжалявам, че се оказах толкова несериозен, старче — каза той.

— Денят и без това беше повече от трагичен — казах аз. Погледнах към склада. Светлините в ъгловия офис светеха. — Къде си в момента?

— Всъщност съм в офиса си. Можеш да го видиш от прозореца на Чарли. Ъгълът до реката.

— Можеш ли да ми отделиш минутка-две?

Отново последва тишина.

— Планирах да отида до погребалния дом — изрече накрая той. — Но мога да се забавя няколко минути.

— Веднага идвам — казах. Върнах слушалката на Сийборн.

— Но той е затворил — възкликна изненадан той.

— Разбира се, след като научи каквото му трябваше.

— Какво искате да кажете?

— Той искаше да знае с кого разговаряш.

Сийборн хвърли още един поглед към отсрещния склад. Лицето му посивя още повече.

— Какво ще правим сега? — запита той, сякаш задавайки въпроса на себе си.

— Идете си у дома, мистър Сийборн — казах аз. — Не можете да отидете никъде другаде, така че се приберете у дома.