Уилям Дийл - Хулигани

— Ами Носа? Какво ще правим с него? — запита Хлапака. — В какво да го обвиним? Той си бранеше задника.

— Може би укрити оръжия? — предположи Стик.

— Не си спомням да са ги държали под палтата си — каза Дъч. — Не знам какво ще правим с него. Все трябва да има нещо, в което да го обвиним.

— Има едно нещо, в което съм абсолютно сигурен — обади се Стик. — Тая суматоха като нищо ще привлече маса народ.

Той се оказа прав. Само за половин час на главата ни се изтърсиха Шефа Уолтърс, Титан, Дънлийви и още седем важни клечки, и всички задаваха едновременно въпроси. Нямах и най-малкото желание да се разправям за пореден път с Титан. Помолих Стик да ме върне пак до парка, за да си взема колата и да видя докъде е стигнал нашият леководолаз. Оказа се обаче, че бяха закъснял малко. Миг преди да прекрача прага навън ръката на Титан ме сграбчи за ръкава.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — изрева той.

— Питай Дъч — отвърнах му. — Имам работа.

— Залагам си пенсията, че ти си предизвикал целия този хаос — изръмжа той с повишаващ се тон. Напомняше ми на скимтящо куче.

— Точно така. Атакувах ги всичките двайсет и петима души с пиличката си за нокти — казах аз, издърпах си ръката и излязох.

Няколко врати след отделението за спешна помощ тъкмо изнасяха от моргата един бронзов ковчег и го качваха в една катафалка. Доу Рейнс стоеше настрана сама и наблюдаваше процедурата. Приближих я. Беше облечена в строг черен костюм, с черна шапка и носеше черна чанта, како винаги безукорна по всеки повод.

— Съжалявам — казах аз. — Ако това изобщо може да ти послужи като утешение, наистина мисля, че Хари беше един от малцината в този град, незамесени в цялата тая мръсотия. Единственият му грях, ако изобщо може да се счете за такъв, беше наивността му.

Тя вдигна очи към мен. Сякаш я пробудих от някакъв лош сън. Гримът й, колкото и майсторски нанесен, не можеше да скрие бръчките на мъката врязали си около очите й. Гласът й, нисък и хрипкав от скръб, звучеше така, сякаш долиташе някъде много отдалеч.

— Всичко е толкова гадно — проговори тя с чуплив глас. — Вестниците в Атланта и Ню Йорк непрекъснато звънят. Телевизионни станции. Не знам какво да им кажа.

— Остави някой друг да се занимава с приказките. Нека Дънлийви има грижата за това. А и освен това, когато дойдат тук, ще открият далеч по-интересни теми, отколкото самата теб.

— Размишлявах много — каза тя. — Може ли да поговорим малко по-късно? До седем ще бъда в погребалния дом. Може ли да пийнем след това?

— Разбира се.

— Ще бъде в градската ни къща — каза тя. — Тя е на Палм Стрийт точно по улицата от хотела. Брийзис.

— Ще бъда при теб в седем и трийсет.

— Благодаря ти — измърмори тя, и отново насочи вниманието си към катафалката.

Гледах я как се отдалечава и си спомних думите на ДиДи за нея, че била принцеса и че животът й се уреждал винаги от само себе си.

На връщане към парка Стик за пръв път кара като хората, очевидно адреналинът от последния развой на нещата щеше да му е достатъчен за няколко часа. Мъглата се беше разнесла и подухваше топъл ветрец. Намерихме Бейкър с празни ръце.

— Току-що обходих дъното — каза той. — Но тъкмо си мислех, дали пък нашият убиец просто не е захвърлил пистолета под кея. Едно нещо е сигурно, тогава не би вдигнал много шум, отколкото ако го запрати към средата на реката.

— Какво има долу? — запитах го аз.

— Абсолютен хаос — обясни Хуипет в един интервала между две предъвквания на тютюна си.

— Точно както ви казвах, сър — изрече Бейкър. — Кабели, стари стоманени въжета, корабни пропелери, купища железарии. Пистолетът може да е пропаднал сред железариите, но може и да е заседнал някъде отгоре. Пак ще опитам.

— Благодаря ти — казах аз.

Погледнах часовника си. Беше още един часът, но сякаш от зазоряване насам бяха изминали няколко дни. Седнах под едно дърво да обмисля нещата, докато през това време Стик отиде да вземе сандвичи и кока-кола. После си спомних за магнитофона. Извадих и го пренавих. Беше се извъртяла лента някъде за час, пълна с шум, който обаче нямаше никаква стойност. Стик донесе храната и се заслушахме, докато дъвчехме сандвичите.

Чухме гласа на Рейнс, неясен и хъркащ, от време на време надаващ вик на агония. По едно време ми се стори, че сякаш даваше напътствия на футболен мач. В един момент произнесе съвсем отчетливо името на Доу, но нищо повече. Останалото беше както и предишното.

Няколко пъти погледнах към прозореца на Сийборн, но дори и да беше в кабинета си, не даваше никакви признаци за присъствието си. Някой вече беше поместил черен креп на вратата на Склад номер три.