Уилям Дийл - Хулигани

— Е, аз сигурно вече почвам да ви дразня с моите предположения — каза той. — Всъщност това е ваша територия.

— Намерихте ли най-после онзи бележник с датите? — запитах го.

Той извъртя очи от смущение.

— Господи — възкликна той, — пак го забравих. След всички тия неприятности и трагедии. Вече ще си отбележа непременно да го изровя.

— Всичко е наред — успокоих го. — Може и изобщо да не се наложи.

Бейкър се плъзна по ръба на пристана и се скри от погледа ми. Добър човечец, той правеше последен опит.

— Мислите ли, че убийството на Хари е свързано с онези другите убийства? — запита Дънлийви.

— Изглежда вероятно, не мислите ли?

— Няма как да го знам. Не съм запознат чак толкова с полицейската работа.

— Предполагах, че след като сте адвокат… — започнах аз, без да довърша.

— Завърших юридически факултет, но никога не съм практикувал — каза той. — Хари ме помоли да стана член на съвета на директорите веднага след като завърших. Всъщност не съм работил на друго място.

— Е, нека да кажем, че не съм голям любител на съвпаденията. Случват се понякога, разбира се, но не е логично, това е просто едно предположение. Логиката просто използва всичките ви известни факти, за да извлече от тях дадено заключение.

— На мен ми се струва, че е доста опасно — посочи той. — Хората от вашата професия проявяват склонност да търсят само доказателства, които подкрепят твърдението им.

— Предполагам, че е така — отвърнах уклончиво. — Така или иначе, по силата на логиката, смъртта на Хари Рейнс би могла да бъде свързана с убийствата на членовете от фамилията Талиани.

— Това е един доста страшен начин на изразяване — изрече той, потръпвайки.

— Вярно — отвърнах аз. — Убийството винаги е страшно нещо.

— Но защо ще му е притрябвало на някого да убива Хари?

— Просто такава е логиката. Всяко нещо води след себе си друго. Едно убийство води до следващото.

— Значи вие мислите, че тия гангстери са авторите на всичко — Той го произнесе повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Изгледах го. В парка започваше да се смрачава.

— Не — отвърнах аз.

— Но вие казахте…

— Казах, че мисля, че са свързани. Не мисля, че един и същи човек е убил хората от фамилията Талиани и Хари Рейнс.

— О. Значи пак логиката? — възкликна той с уста изкривена в усмивка.

Отвори една дървена кутия върху бюрото си и ми предложи една тънка пуричка, от ония, които любителите на хазарта по корабите предпочитаха, прие отказа ми с повдигане на рамене и смъкна обвивката на своята.

— И какво ви казва логиката за всичко това? — запита ме той докато я запалваше.

Приседнах на перваза на прозореца.

— Първо, аз бих казал, че Рейнс очевидно е идвал насам, когато са го застреляли — казах аз.

— Това определено изглежда логично — каза Дънлийви. — По всяка вероятност е бил паркирал на паркинга на компанията.

— Беше паркирал зад банката.

— Е, до последния момент си поддържаше офиса тук. Може би е идвал да си вземе нещо.

— Второ, — продължих аз, — всички убийства на членовете на фамилията Талиани са били внимателно планирани. Дръзки, вярно, но определено добре планирани и осъществени. Това не е логика, това е факт. Логиката ми подсказва, че смъртта на Рейнс не спада към тях. Тя носи със себе си всички белези на някакво трескаво, дори отчаяно усилие.

— По какво съдите?

— Защото убиецът не би могъл да разчита, че ще има мъгла, така че е решил да използва мъглата, а това означава, че той е бил длъжен да знае къде отива Рейнс и точният момент, в който е щял да бъде там. Както каза свидетелката ни: „Човек не можеше да види и собствената си ръка.“

— Може би е проследил Хари — предположи Дънлийви.

— Да, само че нашите свидетели са чули само едно лице, което ме навежда на мисълта, че убиецът е чакал Рейнс.

— Интересно — произнесе Дънлийви, разглеждайки съсредоточено връхчето на пурата си. След малко добави: — Слушайте, Джейк, мисля, че мога да ви споделя. Хари е бил на път към къщата ми. Той беше много ядосан. Двамата с Чарли Сийборн са имали страшен скандал. Обадих се на Чарли веднага след като разговарях с вас. Хари беше там. Казах му, че според мен най-голямата вина, в която могат да ни обвинят, е че сме направили погрешна преценка и той се съгласи да дойде и да се изясним, веднъж и завинаги.

— Рейнс често ли изтърваше нервите си? — запитах аз.

— Само когато се чувстваше застрашен. Не търпеше някой да му налага каквото и да било.