Уилям Дийл - Хулигани

— Кой зае мястото на Ледбетър?

— Хърб Уолтърс.

— Какъв е неговият случай?

— Ченге с голям стаж. Бавна, но сигурна кариера. Трепери за работата си. Не рита срещу ръжена, ако питаш за това. Той е благоразумен.

— Честен ли е?

— Това е отличен въпрос. Просто не знам. Предполагам, че старият Хърб е окей; той просто не е имал самостоятелна мисъл в главата откакто за пръв път е отишъл до кенефа сам. — Дъч прекъсна, но след няколко секунди пак продължи. — В действителност обича да целува по задниците хората от залесената част на града.

Изсмях се.

— Май нещо не го харесваш.

— Много си наблюдателен.

— Защо ще му е притрябвало на някого да пречуква Ледбетър?

— А защо да не им притрябва да не го пречукват? Умно, кораво, схватливо ченге, честно като Вехтия завет, в едно градче, което отива по дяволите. Когато Ледбетър дърпаше конците, човек не можеше да зърне никаква педалска кола по Фронт Стрийт. А сега всеки втори автомобил е или розов Кадилак или лилав Ролс-Ройс.

— И как се вписва отделът ти във всичко това?

— Той е последният рубеж. Опитваме се да държим под контрол пришълците, но местните юнаци са поверени на отдела за борба с порока. Не ме питай какво представляват.

Отпуснах се на седалката си и поклатих глава.

— Вълшебно — произнесох аз. — Май е най-добре да си взема отпуск по болест и да проспя някъде командировката си.

— Навъртай се наоколо и гледай да не изтървеш фойерверките — посъветва ме той.

— Мислиш, че нещата ще се развият натам ли? — запита го аз.

— Това, което не мисля, е, че тоя Търнър, главорезът му и жена му са се самоубили.

Изсмях се.

— Той се казва Талиани — напомних му аз.

— Няма значение.

— Съгласен съм — казах. — Но трябва да ти кажа, че от собствен опит знам, че когато един мафиозо капо ди тутти капи глътне оловото, това не отшумява без следа.

— Verdammt!

— Ако ти си прав и Ледбетър е бил премахнат, това може да е било ответната реакция.

Дъч захвърли угарката си и огледа навън. Нямаше особена промяна и той въздъхна.

— Виж — каза той, — сега ще ти предам нещата с няколко думи, става ли? Всичко започна, когато онова крупно татенце Финдли домъкна Ледбетър със заръката да пази града чистичък. Но Ледбетър наследи едно управление толкова старо и изрешетено, че ако беше кофа, и камъни нямаше да можеш да събереш в нея. Не можеше просто така отведнъж да изрита всички стари готованковци. И точно в този момент на сцената се появявам аз. Айк ме докара в града, осигури ми приличен бюджет и ми казва: „Тръгвай и си търси една дузина от най-коравите и хитри момчета, които можеш да намериш. Момчета, които си имат хабер от Ла Коза Ностра и не се поддават нито на уговорки, нито на натиск.“ И аз хукнах да търся. Това, което намерих, се оказа една злобна и отмъстителна банда хулигани. Умни са и носят страшно много. Дружелюбни са колкото и купчина отровни змии.

Аха, казах си аз наум. Това съобщение вече беше предназначено директно за мен.

— Искам просто да си наясно как стоят нещата, нали разбираш — продължи той. — Както вече ти казах, Ледбетър нямаше вяра и за грам в старите муцуни. Нашата работа беше да си държим очите отворени на четири, да си плетем кошницата, да мачкаме кокалите на всички мошеници, измамници, мръсници, сутеньори които идват извън града. Загрей им малко задниците на досадниците, за да разберат намека, че е време да си обират крушите. Дръж под око всички подозрителни. Трудното е да го постигнеш без да вдигаш шум. А сме разкарали някоя курва, а са писнали ония от отдела за борба с порока. Нахлуем в някоя къща извън града, където играят незаконно комар, и отделът по хазарта изпада в истерия. И повечето време от тогава насам само въртим токове на място и козируваме. Не че искам да кажа, че не вършим нищо, но… — Той замълча в търсене на следващите думи, и накрая каза — Май вече ми е писнало да си играем на криеница с полицейското коменданство.

Опитах се да осмисля чутото до този момент. Изводът, до който стигнах, беше, че местната полиция е или тъпа като задник, или обича да гледа чужд сеир. А работата на Моорхед беше да замита всички следи.

— Ледбетър и Финдли измислиха много хитро нещо — продължи Дъч. — Дадоха ни извънредно голяма свобода, така да се каже, като ни задължиха да се отчитаме на един избран комитет от градските пълномощници.

— Но нали ти не се числиш към полицейското управление?

— Да, така е. Работим с тях когато се наложи. Но Уолтърс не може да изрита никой от нас, така че си правим каквото си знаем. Това не му харесва, но го е загазил здравата и няма къде мърда. Иначе отдавна да сме всички комплект в Шорт Арм, Канзас, да подреждаме папки.