Уилям Дийл - Хулигани

— Освен ако някой не ни прецака.

— Добре. Значи казваш на момчетата си да забравят ония дивотии с изисканите колежанчета — изрекох аз, все още правейки се на ядосан. — Това не е седмица на увеселението в старото общежитие и аз не съм тук, за да правя впечатление на когото и да било. Ако тия момчета са толкова корави, колкото ги изкарваш, няма да е зле да ми гласуваш доверие пред тях.

Добре, Килмър, много добре. Дръж се твърдо, но без да го удряш в носа. Останалото ще го понесе.

Дъч се разсмя.

— Ама си чувствителен — изрече задъхано той и ме въведе в зданието.

Минахме през входната врата в нещо което изглеждаше като вход към затворническо отделение: малка кутийкообразна стая, врата с камбанка от едната страна, и огледало на стената до нея. Стъкло прозрачно само от едната страна. Дъч натисна звънеца. Секунда по-късно вратата се отвори с леко жужене. Чернокож полицай в униформа седеше в едно затъмнено помещение и наблюдаваше входа. На стената до него беше подпрян автомат Узи. Кимнах и получих един празен поглед в отговор.

— Сякаш се готвите за нашествие — отбелязах аз.

— Това се нарича сигурност. Никой не може да влезе тук без да го пуснем. Това се отнася за всички, включително и за шефа на полицията, кмета на града и президента на Съединените щати.

— Хубаво оръжие — кимнах аз към Узито.

— Поощрихме използването му. Бандата ми си знае занаята — изрече Дъч, и после добави, сякаш след размисъл — измежду другото.

Вътре предната част на помещението беше разпределена в половин дузина малки кабинетчета. Зад тях, в центъра на сградата, се намираше някаква сложна компютърна система и телефонна централа. Зад тях пък имаше нещо което наподобяваше голяма зала за съвещания, обградена от тебеширени дъски и табла от корк. На предната стена на залата беше монтирана шест-футова телевизионна стена, а пред нея бяха разпръснати двадесетина старомодни подвижни столове, от типа с прикрепени подложки за писане, подобни на онези, които имахме в училище, когато бях дете, и които сегашните деца също ползваха, доколкото знаех.

Голямата зала в дъното разнежено наричаха Детската градина.

Дъното на стария супермаркет се запълваше от две стаи. Едната представляваше клетка за задържане под стража, достатъчно голяма, за да побере целия боен състав използван в деня на десанта в Нормандия, а другата беше скрита зад врата с простичкия надпис ВИДЕООПЕРАЦИИ. Изброих трима дежурни униформени ченгета, включително и мъжа на вратата и една чернокожа жена, операторката на телефонната централа.

Обстановката наистина беше стилна: това беше щабът на Моорхед.

— Хората в униформа част от екипа ли ти са или дават само дежурства?

— Изпитателен срок. Ако се научат да се справят с ежедневните проблеми, тогава може да имат шанс да се влеят в бандата. Пък и не е трудно да разберем дали могат да си държат устата затворена.

Реших да направя един последен опит да разреша най-наболелия ми проблем.

— А сега, преди останалите ти момчета да се появят — казах аз, — можем ли да решим тоя проблем с федералните агенти?

— Уреден е. Нямаме никакви проблеми — изрече той с възможно най-небрежния си тон.

— Прекрасно — изрекох аз, влагайки малко повече от необходимата доза киселина. Реших да му дам възможност да изпусне малко пара.

— Добре — изръмжа той. — Ще ти го обясня по най-простия начин. Отпървом се опитахме да работим с IRS, но да си имаш работа с Прокажените е все едно да си даваш часовника назаем на Джеси Джеймс. Те или са някакви млади пуяци, току-що изскочили от колеж и убедени, че могат да се научат да бият системата и да червясат от пари, или просто са нещастници, изритани от всички агенции. И в двата случая работят само за себе си. Все едно да копаеш някоя шибана леха.

— Не споря — казах аз.

— Банда pfutzluckers! — изръмжа той.

— Абсолютно съм съгласен с теб — отвърнах аз. — Каквото и да означава това.

— Ако наруша дори и само половината закони, които те са престъпили, отдавна да гния някъде на топло. Доживотна присъда плюс двайсет години допълнително, най-малко.

Сега беше негов ред и аз го оставих да си поизлее гнева.

Той се надвеси над мен забивайки показалец в гърдите си.

— На никой от тях и кракът им няма да стъпи тук, даже да ми размахва заповед от прокурора и да влачи цяла батальон морски пехотинци след себе си! — изрева той. — И Федитата са същите лайна! Единственото, което им е в главите на ония главоци в Уошингтън, е как да си напълнят по-бързо джобовете! Единствената им грижа е всичко да изглежда добре в доклада им за деня и да успеят да раздухат някаква пресконференция от него, това ги е грижа само. Ако си нямаш работа, помоли ги за малко помощ, и после чакай до посиняване на телефона.