Джефри Дийвър - Танцьорът

— Снимай го и го лепвай ей там, на дъската — измърмори Райм. Щяха, разбира се, по-късно да го дообработват, понеже това им беше работата. Но Райм се чувстваше твърде подтиснат. Сакс за малко не беше умряла почти за нищо.

Едмон Локар, известният френски криминалист, беше разработил един принцип, който носеше неговото име. Според него при всяка една среща между престъпника и жертвата и у двамата остават следи от другия. Може те да бъдат микроскопични, но такъв трансфер със сигурност се осъществява. И въпреки това на Райм му се струваше, че, ако някой можеше да пренебрегне принципа на Локар, това беше призракът, когото те наричаха Танцуващия с трупове.

Селито, който беше забелязал съкрушеното изражение върху лицето на Райм, се обади:

— Все пак, нали му поставихме капан с Двайсети участък. Ако извадим късмет, ще успеем да го пипнем.

— Да се надяваме. Само дето ще ни трябва дяволски късмет.

Той отново затвори очи и се облегна на възглавничката. След малко до него долетя гласът на Том:

— Почти единадесет е. Време е за лягане.

Понякога е твърде лесно да забравим за тялото си. Да забравим въобще, че съществуваме, благодарение на физическата си обвивка. Това се случва, когато залогът е твърде голям, като собственият ни живот; тогава ние просто сякаш излизаме от физичните закони и продължаваме да работим, да работим, да работим. Налага ни се да преминем доста от нормалните си възможности и го правим несъзнателно. Но при Линкълн Райм нещата стояха другояче — тялото му не търпеше подобно пренебрежително отношение. Продължителното обездвижване можеше да му причини загнояване и отравяне на кръвта. Задържането на течности в белите дробове — пневмония. Не са му сложили катетъра да си изпразни мехура? Не са му масажирали карантиите, за да се стимулират движенията? Стягат ли му много специалните обувки? Всичко това водеше до изчезване на рефлекторната дейност и можеше да причини сърдечен удар. До това можеше да се стигне дори чрез преумора.

Толкова много начини да умреш…

— Да си лягаме — каза Том.

— Трябва да…

— Поспиш. Трябва да се наспиш.

Райм мълчаливо отстъпи. Беше наистина много уморен.

— Добре, Том. Добре. — Той тръгна с количката към асансьора. — Още нещо. — Обърна се назад. — Ще можеш ли да се качиш горе след няколко минутки, Сакс?

Тя кимна, загледана в затварящата се врата на асансьора.

Намери го в огромното му легло „Клинитрон“.

Сакс беше изчакала десетина минути да му даде време да се подготви за сън — през това време Том му беше поставил катетъра и му беше измил зъбите. Тя познаваше Райм. знаеше че твърде често говорът му беше груб и вулгарен — като всеки инвалид и той презираше скромността. Но тя знаеше също и че имаше някои твърде лични дейности, които той предпочиташе тя да не вижда.

За това време пък Сакс си взе един душ в долната баня, облече си чисти дрехи, които Том случайно беше забравил да събере в пералното помещение на приземния етаж и те бяха съвсем сухи.

Светеше само нощната лампа. Райм търкаше тила си о възглавницата като мечка, която чеше гърба си о някое дърво. „Клинитрон“-ът беше най-удобното легло в целия свят. Тежеше повече от половин тон и представляваше една масивна дъска, осеяна със стъклени топчета, през които преминаваше топъл въздух.

— Хей, Сакс, добре се справи днес. Надхитри го, копелдака.

„С изключение на това, че благодарение на мене Джери Банкс загуби ръката си.

И оставих Танцьора да се измъкне.“

Тя отиде до бара и си наля чаша Макалан, после повдигна едната си вежда.

— Налей — каза той. — Действа ми като майчино мляко и вълшебния елексир на забравата.

Тя захвърли в единия ъгъл служебните си мокасини и задигна блузата си да огледа натъртеното.

— Е-ех — обади се Райм.

Подутината приличаше много на извивките на Мисури и имаше цвета на червено цвекло.

— Мразя бомби — каза тя. — Никога не съм била толкова близо до бомба. И все още ги мразя.

Сакс отвори портмонето си, порови и измъкна отвътре опаковка аспирин. Глътна три (трик, който хората с артрит бързо усвояват). Отиде до прозореца. На перваза бяха кацнали прелетните ястреби. Красиви птици. Не бяха много едри. Тридесет и пет до четиридесет сантиметра. Едва ли можеха да нахранят и куче. Но за птица… изглеждаха доста застрашително. Клюновете им приличаха много на ноктите на някой от ония изроди, дето ги показваха по филми като „Пришълецът“.

— Добре ли си, Сакс? Кажи ми истината.