Джефри Дийвър - Танцьорът

— Мръсен шибаняк! — изсъска, сякаш се изплю Селито., — Забавящ детонатор… Педалът гнусен е искал да бъде сигурен, че вътре ще нахлуят колкото се може повече хора, преди да гръмне неговата изненада.

— Нещо да може да се проследи? — обади се Райм.

— Не, всичко може да се достави от всеки военен магазин. Няма да стигнем доникъде, освен…

— До кретена, който му ги е дал — измърмори Селито. — Филип Хансен.

Телефонът му иззвъня и инспекторът наведе главата си, докато слушаше, кимайки.

— Благодаря — каза накрая и изключи телефона. — Какво? — попита Сакс.

Лон си беше затворил очите.

Райм знаеше, че става дума за Банкс.

— Лон?

— За Джери. — той вдигна поглед. Въздъхна. — Ще живее. Но са му отрязали ръката. Нямало друг изход. Била твърде разкъсана.

— О, не — прошепна Райм. — Не може ли да говорим с него?

— Не. Спи.

Райм си представи младия инспектор, който винаги казваше не каквото трябва и не когато и където трябва; как вечно си оправяше близнатия кичур или потъркваше порязаното си от бръсненето място върху гладката си, розова брадичка.

— Съжалявам, Лон.

Инспекторът поклати глава по начин, който твърде много напомняше този, с който Райм отклоняваше залелите го в даден момент съчувствия заради състоянието му.

— Сега имаме прекалено много неща, за които да се тревожим.

Което си беше самата истина.

Райм забеляза прозрачното опаковъчно тиксо, което Танцьорът беше използвал да запуши устата на жертвата си. Почти едновременно със Сакс видя и бледия отпечатък от червило откъм намазаната с лепило страна. Сакс гледаше към донесените от нея доказателства, но погледът й не беше изучаващ. Нито научен. Тя се тревожеше.

— Сакс? — обърна се Райм към нея.

— Защо му е да го прави?

— Бомбата ли? Тя поклати глава.

— Не, защо му е било да я пъха в хладилника? — Тя вдигна ръката си към устата и загриза един от ноктите си. От десетте й нокътя, само един — този на кутрето на лявата ръка — беше с прилична дължина и все още оформен като маникюр. Другите всичките бяха надъвкани. Някои бяха с кафяв цвят от засъхналата кръв.

Криминалистът й отвърна:

— Мисля, че е, за да ни отвлече вниманието от бомбата, за да не я забележим. Това, от което всеки полицай би се заинтересувал, е труп в хладилника.

— Не исках да кажа това — отвърна тя. — Причината за смъртта е задушаване. Той я е натикал вътре жива. Защо? Да не е садист или нещо такова?

— Не, Танцьорът не е садист. Не може да си го позволи. Единственият му ръководен принцип е да свърши работата. Освен това смятам, че притежава достатъчно воля да държи под контрол собствените си страсти. Аз друго се питам, защо му е да я души, след като е могъл да използва нож или пък въже?… Не съм много сигурен, но това може да се окаже добре дошло за нас.

— Как така?

— Може би у нея е имало нещо, което го е отвратило, и той е искал да я убие по най-гадния за него начин.

— И така да е, но защо пък това е добре дошло за нас? — попита Селито.

— Защото — отговорът дойде от Сакс, — това означава, че той губи контрол над себе си. Започва да допуска грешки.

— Точно затова — викна Райм, горд, че отново точно Сакс първа беше свързала фактите. Но тя не успя да забележи одобрителната му усмивка. Очите й постепенно се затвориха и тя поклати глава, вероятно припомняйки си ужаса в очите на жертвата. Хората винаги са смятали, че криминалистите са студени (колко често бившата жена на Райм беше хвърляла в лицето му подобни обвинения?), но на практика, най-добрите подхождаха със сърцераздирателно съчувствие към жертвите на обработваните от тях престъпления. Сакс също изживяваше дълбоко в себе си всичко това.

— Сакс — прошепна нежно Райм, — отпечатъка?

Тя го погледна.

— Нали каза, че си намерила отпечатък? Трябва да действаме бързо.

Тя кимна.

— Той е неясен. — И му подаде найлоновата торбичка.

— Има ли вероятност да бъде неин?

— Не, аз й взех отпечатъците. Доста се порових, докато й открия ръката, но този със сигурност не е неин.

— Мел — обърна се към него Райм.

Техникът постави частта от тиксото в уреда със супер-лепило и нагря малко от него. Почти мигновено една мъничка част от отпечатъка се открои ясно.

Куупър поклати глава:

— Не го вярвам — промърмори той.

— Какво не вярваш?

— Изтрил го е, Танцьорът. Трябва да е знаел, че оставя отпечатъци, щом е без ръкавици. Освен това се вижда само малка част от него.

Както и Райм, Куупър също беше член на Международната асоциация по идентификация. Те бяха експерти по идентифицирането на хора, като се започне от пръстовите отпечатъци през ДНК до зъболекарската идентификация — по зъбни останки. Но този, както и онзи върху ръба на металния капак на бомбата, бяха просто извън техните способности. Ако някой изобщо можеше да открие и класифицира даден отпечатък, това бяха те двамата. Но не и точно този.