Джефри Дийвър - Каменната маймуна

Той освободи адвоката си и се изтегна на койката в съвършено чистата квадратна килия, напомняща му за китайска погребална зала, защото стените бяха в бяло и синьо. Затвори очи и си представи Индао.

В някоя стая, в някой склад, в някой гараж, подреден от майстора на фън шуй по обратния на обичайния начин на обзавеждане: помещението щеше да привлича гнева, злото и болката.

Ин и ян, двете противоположности в хармония.

Стройната жена, прикована към твърдия под.

Бялата й кожа в мрака.

Твърдо и меко…

Удоволствие и страдание…

Мисълта за нея щеше да му помага в идващите трудни седмици. Той затвори очи.

— С теб имахме известни противоречия, Алън — каза Райм.

— Да — отвърна предпазливо агент Коу.

Седеше в спалнята на Райм, на един от неудобните сгъваеми столове, с които криминологът бе обзавел стаята си с надеждата така посетителите му да не се застояват. Коу се отнасяше с подозрение към тази покана, но Райм не искаше да рискува някой да ги подслуша. Това бе строго поверителен разговор.

— Чу ли за освобождаването на Призрака?

— Разбира се, че съм чул — изръмжа гневно гостът.

— Кажи ми… каква е причината за този твой интерес към случая? Без увъртания.

Коу се поколеба, сетне отговори:

— Заради информаторката, която той уби. Това е причината.

— Казах — без увъртания. Това не е всичко, нали? Коу най-после изплю камъчето:

— Да, не е всичко.

— И?

— Тази информаторка, Джулия… Бях влюбен в нея. Райм внимателно огледа лицето на агента. Макар да вярваше в недвусмисленото значение на веществените свидетелства, той не беше напълно безразличен и към езика на лицето и очите. Сега видя болка, видя мъка. След неловко мълчание агентът продължи:

— Тя умря заради мен. Трябваше да внимаваме повече. Излизахме от време на време заедно. Ходехме в Сямен, един туристически град близо до Фуджоу. Той се посещава от много западни туристи и мислехме, че няма да ни забележат. Явно обаче са ни видели. — Очите му се наляха със сълзи. — Никога не съм я карал да поема рискове. Само да хвърля от време на време поглед върху плановете на фирмата. Никога не е носила подслушвателно устройство, не е прониквала незаконно никъде. Трябваше да го предвидя. Призрака наказва със смърт дори за най-малката измяна.

„Аз идва в град с автобус, иска каже. Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи. Не оставя крадец на мира.“

— Призрака я хванал — добави Коу. — Двете й момиченца останаха сирачета.

— Затова ли си отишъл в Китай, когато си бил в отпуска?

Агентът кимна:

— Търсих Джулия. После обаче се отказах и опитах да уредя децата в католическо сиропиталище. Те са момичета — знаеш ли колко е тежко на момичетата сирачета там?

Райм не отговори веднага, замисли се, че нещастието в собствения му живот е подобно. Беше загубил жена, в която бе влюбен. Тя също беше полицай, криминолог. И бе загинала, защото той я беше изпратил на местопрестъпление със заложена бомба. Бе загинала на място при експлозията.

— Успя ли? — попита Райм. — Да уредиш момичетата?

— Не. Държавните служби ги взеха и повече не ги видях. — Коу вдигна поглед и избърса очи. — Точно затова преследвам така незаконните. Докато хората плащат по петдесет хиляди долара за нелегално превозване до Америка, ще има и трафиканти като Призрака, убиващи всеки, който им се изпречи.

Като Сони Ли, замисли се Райм. Той приближи количката си до Коу.

— Наистина ли искаш да го спреш? — прошепна.

— Призрака ли? С цялата си душа.

Това бе лесният въпрос. Сега Райм зададе трудния:

— Какво си готов да рискуваш, за да го постигнеш? Агентът обаче отговори без колебание:

— Всичко.

— Може да има проблем — каза мъжкият глас по телефона.

Седнал на средната седалка на микробуса, пътуващ към летище „Кенеди“, Харълд Пийбоди, потен и изнервен, кимна, макар събеседникът му да не можеше да го види.

Точно сега не му трябваха никакви проблеми.

— Проблем ли? Мамка му. Казвай.

Пътуващият до агента от ИНС, мълчалив мъж с тъмносин костюм, се размърда нервно при тези думи. Уебли от Държавния бе вгорчил живота на Пийбоди след пристигането си от Вашингтон в деня на потъването на „Фуджоуския дракон“. Той погледна агента, но изражението му остана каменно, умение, което много добре владееше.

— Алън Коу е изчезнал — каза мъжът по телефона, заместник-началникът на манхатънското управление на ФБР. — След това ни докладваха, че говорил с Райм. После пак изчезнал.