Джефри Дийвър - Милост

Оуен се обърна към по-младата жена. Лицето му бе в сянка и Лиз не виждаше изражението му.

— Както искаш. Всичко е в килера.

Той стана и тръгна. Порша хвърли един поглед на по-голямата си сестра и го последва.

Лиз остана още минута на терасата. Духна свещта и я взе. Сетне също тръгна към къщата сред искрящи капки роса, капещи от тревите пред обувките й. В нощното небе Касиопея избледня, потъмня и накрая съвсем изчезна зад настъпващите черни облаци.

Той вървеше по алеята под старите криви лампи, стърчащи от грапавите гранитни стени. Някъде над него една жена, известна му единствено като „Пациент 223-81“, стенеше задъхано, оплаквайки загубата на нещо, известно само на нея.

Той спря до товарната рампа пред дървена врата с железни решетки. Пъхна пластмасова карта в сребриста пластмасова електронна ключалка — съвсем не на място сред този едва ли не средновековен декор — и отвори вратата. Вътре половин дузина мъже и жени с бели престилки или сини гащеризони насочиха погледи към него. Сетне смутено отместиха очи.

Един млад лекар с бяла престилка, разрошена черна коса и дебели устни бързо пристъпи към него и прошепна:

— Положението е по-лошо, отколкото очаквахме.

— По-лошо ли, Питър? — понита разсеяно доктор Роналд Адлър и се втренчи в носилката. — Не вярвам. Очакванията ми са доста мрачни.

Той отметна кичур от невчесаната си сивкаворуса коса и опря пръст в месестата си буза. Трупът беше огромен и плешив и имаше татуировка върху десния бицепс. На дебелия му врат се виждаше червеникаво ожулване. Гърбът му бе синкав от събралата се съсирена кръв.

Адлър махна на младия лекар:

— Ела в кабинета ми. Какво правят тези хора тук? Изгони ги и ела в кабинета ми! Незабавно.

Двамата мъже се промъкнаха през тясна врата и тръгнаха по мрачните коридори; единственият шум освен този от стъпките им бяха стенанията, които можеше да идват или от пациент 223–81, или от вятъра, който свиреше през дупките на стогодишната сграда. Стените в кабинета на Адлър бяха от същия червен гранит, както във всички останали помещения на болницата, но понеже той беше директорът, тук имаше и ламперия. Тъй като болницата бе държавна обаче, тази облицовка не беше от истинско дърво, а от имитация, и отделните плоскости не съвпадаха добре. Кабинетът сякаш принадлежеше на неуспял адвокат.

Адлър включи лампата и хвърли палтото си върху евтиния диван. Тазвечерното повикване го беше заварило между краката на жена му. Той бе скочил веднага от леглото и се беше облякъл набързо. Сега забеляза, че е забравил колана си и шкембето му бе увиснало над панталона му. Това го смути и той побърза да седне на стола зад бюрото си. Погледна за миг телефона, сякаш се изненадваше, че още не звъни.

Адлър се обърна към помощника си:

— Да говорим направо. Стига увъртания. Сядай и казвай.

— Положението е доста неясно. На ръст е колкото Калахан. — Питър Гримс кимна по посока на трупа в помещението за извозване. — Мислим, че той…

— А той е? — прекъсна го Адлър.

— Избягалият ли? Майкъл Хрубек. Номер 458–94.

— Продължавай.

Директорът махна с неохота и Гримс постави бяла папка пред него.

— Хрубек, изглежда…

— Беше едър мъж, нали? Струва ми се, че не сме имали проблеми с него.

— До днес.

Гримс продължи да движи безмълвно устни като риба и показа малките си равни зъби. Това отврати Адлър и той сведе очи към папката. Младият лекар обяви:

— Обръснал си е главата, за да прилича на Калахан. Откраднал бръснач, за да го направи. Боядисал си е и лицето синьо. Счупил писалка и смесил мастилото с…

Адлър го погледна раздразнено. Младежът побърза да продължи:

— След това влязъл в хладилната камера и останал вътре около час. Всеки друг щеше да умре. Излязъл малко преди хората на съдебния лекар да дойдат за Калахан, скрил го и се пъхнал в чувала на негово място. Санитарите погледнали вътре, видели студен, син труп и…

Директорът се изсмя, но неочаквано надуши миризмата на жена си и усмивката му се стопи.

— Боядисал се в синьо? Невероятно. Синьо?

Гримс обясни, че Калахан умрял от задушаване:

— Когато го открили тази сутрин, бил посинял.

— Само че не е останал син задълго, приятелю. Щом са срязали парцала около врата му, цветът се е променил. Шибаните санитари не са ли се замислили за това?

— Ами… — измънка Питър Гримс, но не знаеше какво друго да добави.

— Направил ли е нещо на санитарите от катафалката? — поинтересува се Адлър; искаше да прецени колко души могат да съдят щата заради това бягство.