Джефри Дийвър: Милост

— Знам, че няма призраци. Не това имах предвид.

Тя вдигна бутилката луксозно калифорнийско шардоне и си наля още. Не прецени добре разстоянието, гърлото на бутилката издрънча силно върху чашата й и ги стресна.

Без да откъсва очи от звездите, съпругът й попита:

— Има ли нещо?

— Не, нищо.

Лизбоун Ачисън разсеяно прокара дългите си загрубели пръсти през късата си руса коса. Протегна блажено гъвкавото си четирийсетгодишно тяло и погледна за миг триетажната колониална къща, издигаща се зад тях. След малко продължи:

— Исках да кажа за мама… Трудно е да се обясни.

Като учителка на езика на кралицата обаче Лиз бе убедена, че трудността в изразяването не бива да служи за извинение да не се доизкажеш, затова опита отново:

— Чувствам някакво „присъствие“. Това имах предвид. Сякаш като потвърждение на думите й свещта потрепна.

— Няма повече да тормозя духовете — каза тя и кимна към свещта. Двамата се засмяха. — Колко е часът?

— Наближава девет.

Лиз се сви в шезлонга и покри краката си с дългата си дънкова пола. Виждаха се само върховете на кафявите й каубойски ботуши. Тя отново погледна звездите и се замисли, че майка й е много подходяща за блуждаещ призрак. Беше починала точно преди осем месеца в любимия си люлеещ се стол на същата тераса, на която сега седяха Лиз и Оуен. Старицата изведнъж се беше навела напред, сякаш е разпознала някакъв знак, бе казала: „О, разбира се“, и след миг бе преминала във вечния покой.

Тази къща също беше идеална за обиталище на духове. Тъмната постройка предлагаше повече пространство, отколкото би могло да бъде запълнено от едно многодетно семейство от осемнайсети век. Бе облицована с похабени от времето кедрови летви, кафяви, напукани, грубо одялани. Вътрешната ламперия бе тъмнозелена. Навремето къщата е била кръчма и била разделена на голям брой малки стаи, свързани с тесни коридори. На таваните се кръстосваха греди, надупчени от дървояди, и бащата на Лиз бе твърдял, че няколкото дупки, в които човек можеше да пъхне пръста си, били от мускетите на въстаници, преследвали англичаните.

През последните петдесет години за обзавеждането на къщата бяха хвърлени стотици хиляди долари, но кой знае защо родителите на Лиз не бяха подменили електрическата инсталация — бушоните можеха да издържат само нисковатови крушки. От терасата прозорчетата изглеждаха като светещи жълти очички.

Мислейки за майка си, Лиз рече:

— Малко преди да умре, тя каза: „Говорих с баща ти и той каза, че скоро ще се прибере.“ — Този разговор сигурно е бил много труден за Лиз, защото тогава от смъртта на стареца бяха изминали две години. — Беше плод на въображението й, разбира се, но за нея е бил реалност.

Ами баща й? Не, духът на татко Л’Оберже вероятно не витаеше тук. Той бе умрял на място в тоалетната на летище „Хийтроу“, дърпайки ожесточено една инатлива ролка кърпички за еднократна употреба.

— Това са суеверия — изсумтя Оуен.

— Е, в известен смисъл той наистина се върна при нея. Тя почина след два дни.

— Въпреки това.

— Говоря за чувствата на хората, когато се съберат или когато срещнат отдавна изгубен приятел.

На Оуен му омръзна да говори за духове.

Той отпи глътка вино и съобщи на жена си, че в сряда заминава в командировка. Чудеше се дали тя ще успее да му занесе костюма на химическо чистене и да му го вземе навреме.

— Ще остана до събота, така че…

— Чакай. Чуваш ли нещо?

Лиз се извърна бързо и погледна гъстия люляков храст, закриващ задния вход на къщата.

— Не, не мисля, аз… — Той не се доизказа и вдигна пръст. Кимна. Изведнъж застана нащрек. — Ето пак.

Някой се приближаваше към къщата откъм пътя. Лиз погледна Оуен:

— Дали не е пак онова куче?

— На семейство Буш ли? Не, вързано е. Видях го, докато тичах. Може би е елен.

Лиз въздъхна.

През лятото местното стадо им беше изяло цветни луковици за над двеста долара, а миналата седмица бе унищожило красив японски клен. Лиз се изправи:

— Хубаво ще ги изплаша.

— Да ти помогна ли?

— Не. И без това пак трябва да се обадя по телефона. Ще направя чай. Нещо да ти донеса?

— Не.

Тя взе празната бутилка и тръгна към къщата — петдесет крачки по пътечка между подрязани чемшири и люляци. Мина покрай блестящо езерце с няколко водни лилии. Във водата видя отражението си. Лиз бе чувала да я описват като „обикновена жена“, но не го приемаше като обида. Това определение отразяваше простотата и способността да се справя в живота, които за нея бяха аспекти на красотата. Надвесена над езерцето, тя отново оправи косата си. Сетне внезапен полъх заличи отражението й върху водната повърхност и тя продължи към къщата.