Димитър Димов - Поручик Бенц

Същото е и с Борис Морев. Тоя самотен и нещастен човек, който се счита за господар след бога, за силен и непоклатим, е в съшност безпочвен като дърво без корен, като морско водорасло — играчка на вълните и вятъра. Той няма семейство, защото отрано презира своя оглупял от бедността баща, няма братя, защото не приема техния път и се превръща в техен враг; той няма близки освен Ирина, от която прави предмет за размяна при сделките си; няма роден град, защото там всички го презират, а сам той се чувствува над всички; няма родина, защото я продава на германците. В живота той е сам като в пустиня, под едно враждебно и пусто небе, отвсякъде го дебнат опасности. Той в нищо няма опора, няма какво да подкрепя силите му, няма братска ръка, на която да се опре, родна земя, която да го приюти след бурите. Той ще се сгромоляса при първото поражение.

Такъв е и Костов, такива са фон Гайер и Лихтенфелд, безпочвенци.

Ако един от нашите писатели класици се изправеше пред човек от типа на Борис, на Костов, на фон Гайер или кой да е от героите на Димитър Димов, той няма какво да каже за него. Такъв човек за него е едно непонятно, абсурдно явление. Вазов, Елин Пелин, Йовков и др. не могат да видят човека вън от бита му, вън от природата, макар и да разбираха трагичната безвъзвратност на тоя естествен ред. Те виждаха човека красив и привлекателен в природата, щом изпадне от нея, той става нещастен, слаб и уродлив.

Нашите класици описаха разпадането на вековния патриархален ред, разрушаването на вековната връзка между индивида и природата. Вън от тая връзка човекът почти не ги интересува. Те нямат какво да кажат за тоя нецялостен, неединен човек, за тая раздробеност на съзнанието и мисълта, за тая самотност на човека в капиталистическия мир. Те не познават това явление, то не се е очертало ясно в живота. Димитър Димов е писател на по-ново време, времето, когато нашето общество се сблъсква с тоя проблем. И ако в първите си два романа той го решава в един по-абстрактен план, често използувайки чужди схеми, чужди инвенции, то в „Гютюн“ той вече открива социално-историческите му корени, социално-историческата обусловеност на явлението, проблемът придобива конкретност и историческа плът. И трите му романа са драматичен размисъл за тая ужасна самотност на личността в обществото, за разединението и пропастта, която зее между индивида и колектива.

Как може да се подходи към човека, когато той е освободен от морални задръжки, когато е дадена пълна свобода за осъществяване на егоистичните му домогвания да спечели власт над хората? Власт, която се достига не посредством лични качества, духовна сила, воински добродетели, храброст, героизъм, не посредством обаянието на подвига или на мъдростта, а посредством парите, които може да притежава и най-низшият между хората. Съвестта на такъв човек е недостъпна, състраданието му е непознато, приличието му се струва фалшива монета, моралните максими за него са археологически експонати. Борис Морев го завладява чувството за хумор, когато апелират към съвестта му, защото много добре знае какво се крие зад тоя апел и кой апелира. Какво човешко остава в човека, когато за неговия животински индивидуализъм не съществуват никакви бариери? Не е ли смешно да се иска честност, рицарство, милост в тая борба на живот и смърт, където за падналия няма кой да се погрижи, победителя няма кой да съди?

Героите на Димитър Димов са ония, които са издигнали бялото знаме на капитулация пред буржоазния жизнен принцип. Те са предали човешката морална идея, те са вътрешни капитуланти, духовни изгнаници. Въпреки огромната си жизнена енергия и интелектуални сили като личности те са развалени, защото, оказва се, тъкмо моралът е крепителят на личността, извън него индивидът се разрушава. Защото въпреки че нравственият постулат е бариерата, строгата желязна ръка на общността, протегната над желанията на индивида, над неговия индивидуализъм, той си остава и единствената духовна крепост — убежище от мрачните сили, които дебнат и разтерзават човека. Героите на Димитър Димов доброволно са напуснали тая крепост, съблазнени от изкушенията на врага, който я обсажда. В това се състои тяхната неустойчивост и безпочвеност.

В „Тютюн“ има една сцена, където Костов е при туберкулозния търговец на тютюн Барутчиев, за да му предлага някаква сделка. В умиращия търговец има нещо гордо и недостъпно, той прилича на престарял болен лъв, който умее да умре по лъвски. Той говори с презрение за бандата парвенюта, които са тръгнали по стъпките на измиращата вече раса от блестящи дейци на капитала, той мрачно пророкува гибелта на собствената си класа, която вече е изгубила чувството за човешка и историческа отговорност. Думите му са изпълнени с ледена, черна безнадеждност. В самотната му агония има някаква мрачна, траурна красота.