Димитър Димов - Поручик Бенц

В тоя свят Димитър Димов влиза като чужд, като съдия. Той осъди и основанията на тая присъда не се съдържат в самия буржоазен мир, а идват отвън. Писателят се интересува повече от моралния смисъл на нещата, духовния екстракт на историята, философската сферичност на проблема, а много по-малко от формите и ароматите, от живописните детайли, от аксесоара и декорацията на драмата, която ще се разиграе пред погледа му. Защото предметите на монополистичния мир са лишени от епична съдържателност. За Димитър Димов е по-важно, че драмата е станала, че в исторически смисъл това е вярно, че психологически, морално и философски е прав. А има още едно допълнително обстоятелство — това е историческата съдба на българската буржоазия, която освен с жалките си пороци се отличаваше с исторически неустановената си физиономия, с липса на традиции, трайни форми на съществование, установен бит и семейни отношения и т.н., особено пък едрата финансова буржоазия, която се създаде в продължение на 20-30-те години такава, каквато я виждаме в „Тютюн“. Тя не остави нищо трайно, не се наложи в съдбата на народа, не се свърза с нищо от народните интереси, не закрепи в себе си нищо устойчиво от българския дух, не създаде духовни ценности. Тя нямаше ясни национални черти, в нея нямаше характери, типове. Всичко това прави нейния облик по-неясен, неуловим, разводнен и разплут.

Затова аз казвам, че изкуството на Димитър Димов е повече психологически затворено, емоционално-абстрактно, интелектуално субективно, отколкото епично-многообразно. Във всеки ред, където се разказва за тия безобразни паяци на финансовия свят, се чувствува страх, те го бяха хипнотизирали със страшната си власт, те бяха завладели въображението му с ужасното, което носеха в себе си, те му се сториха чудовища от един гойевски свят. Интелектуалното му въображение търсеше именно тия черти. Тия черти той най-добре схвана: тях веднага улови и обогати със собствената си фантазия, склонна към болното и демоничното. Той, който търсеше демоничното в жената, във фанатичния урод Ерегия, където и да било, защото изпитваше болезнена наслада да го наблюдава, го откри съвсем близо, където може би не е очаквал да го намери. И не бива да се учудваме, когато дочуем по-фернални ноти, сатанински мотиви в описанието на един съвсем прозаичен, дълбоко непоетичен свят. От това неговите образи не престават да бъдат верни на действителността, същността им, макар и прехвърлена на друга плоскост, се проявява по-внушително, излиза на преден план, става пряка.

Балзак търсеше шекспировски сюжети в прозаичния буржоазен мир. Димитър Димов откри поетичен план, естетическа перспектива в най-пошлата, най-жалката, най-дребнаво жестоката и страхлива буржоазия, която може да съществува. Той я удостои естетически, той я изобрази трагедийно и с това и направи голям комплимент. За да я отрече морално, той трябваше да я утвърди поетически. Никой преди него не е разкривал толкова дълбоко нейните пороци, не е показвал тъй всенародно нейните язви.

Да вземем „Човешка комедия“ на Балзак. Това е наистина една „комедия“ на душите в средновековния смисъл на думата, едно страдание и спасение в лоното на буржоазния мир или падение извън неговите сфери. Това не е пародиране на средновековната алегория или гениалното произведение на Данте, а на самия буржоазен свят, съвсем неподатлив на опостизиране, антидуховен, небожествен, лишен от светли сфери, материален и груб. И в тая пародийна игра чувствуваме редуцирания, но могъщ смях на художника, неговото епическо веселие и ирония. Балзак виждаше трагичното, патетичното в този свят, до като цяло го показа достоен за осмиване, за комедия. И той смесваше възвишеното със смешното, намяташе търговците на макарони с царствената мантия на крал Лир, поставяше такива патетични заглавия, като „Блясък и нищета на куртизанките“, „Величие и падение на Сезар Бирото“ и т.н. , пред най-пошли буржоазни истории. Изображението на Балзак се облива от лъчите на цяла гама осветления — от най-трагедийното до водевила, — многообразието му напомня многообразието на живота. Докато при Димитър Димов разните моревци, барутчиевци и т. н. добиват характер на универсалност, те се митологизират, превръщат се в символи, а там вече всяка ирония отпада. В тяхната самотност и титаничност, в тяхната чудовищна студенина, в тяхната кошмарна власт и нагон към злото има нещо луциферовски блестящо, нещо от ледената божественост на исландските Иогуни, царствено и недостъпно, което хвърля поетични отблясъци върху тяхната гибел. Катастрофата на техния свят напомня падението на една Валхала на злото, залеза на боговете, нещо, което е пронизано от тънки поетични ноти.