Димитър Димов - Поручик Бенц

— Infaine a qui jc suis lie Corninc Ic format a la chame, Cenime au jeu le joucur tetu, Comme a la bouleille 1’ivrogne, Conmie aux vermines la charogne,

— Maudite, maudite sois-tti!

Baudelaire

— Господин поручик, автомобилът дойде! — И българският санитар, с мургаво лице и черна като смола коса, посочи към прозореца.

В голямата градинска алея, между зданието и улицата, чакаше автомобилът на германското интендантство. Автомобилът служеше само на доктор Бенц. Българските лекари употребяваха файтон. Това бе една от външните му привилегии като германец и специалист.

Доктор Бенц свали престилката си и по дългите мрачни коридори на болницата тръгна към изхода. Той вървеше бавно, както вървят хора с атлетическо телосложение и спокойни нерви. Той имаше великолепно развито тяло, златна коса и сини очи — прости, но силни неща, които доказваха чистотата на расата му, Той изглеждаше зрял, а всъщност бе млад и макар да не работеше повече от българските лекари, всички го считаха неуморим. Сивозелената униформа правеше да изпъква по-силно отсенката на лицето му — един въз-мургав, червеникав, загорял от слънцето цвят, който говореше за бодрост и телесно здраве. Самото лице бе оригинално и красиво с широкия замах в моделировката си, като че изваяно само с няколко удара, без преход в отделните линии, твърдо, упорито и неотстъпчиво, но със странно нежни и мечтателни сини очи. Главата му стоеше много сигурно върху широките рамене и допълваше по този начин впечатлението за физическа сила и издръжливост.

Минаването му стресна две дежурни сестри, които бяха потънали в безкраен, сладък и тих разговор помежду си. Но Бенц не ги смъмра, защото това щеше да ги разсмее. Той не говореше още добре български.

Навън по алеята се разхождаха ранените в измачкани халати, отслабнали, посърнали и печални. Те разговаряха тихо, но понякога един смях или едно възклицание се издигаха над общата унилост и замираха самотно. Имаше нещо безсмислено и жалко в закачките им, в движенията им, в говора им, като че тля хора под влиянието на преживения ужас бяха регресирало умствено, за да се върнат в детинския стадии на развитието си.

Шофьорът запали мотора и нададе оглушителни и безполезни сигнали, които причиниха болезнени гримаси върху лицата на ранените. Той бе пълна противоположност на Бенц — къс, дебел, безформен померанец, с блажено лице и мънички, тясно поставени очи. Той сякаш доказваше гениалната способност на немската раса да поставя индивидите си в огромния военен механизъм според способностите им. Човек веднага долавяше, че този шишко е годен само за тилов шофьор и за нищо друго.

Колата излезе на улицата и полетя към центъра на града, като остави зад себе си облак от бял варовит прах.

Бе часът на вечерната отмора, часът, в който новобранците се връщаха от учение, полковниците и генералите напущаха канцелариите, милосърдните сестри излизаха от болниците и раздавачите плъзваха из града, за да носят писмата от фронта, които щяха да бъдат разтваряни с треперещи пръсти, четени със затаен дъх, целувани или обливани със сълзи, защото съдържаха известия за любов, изневяра или смърт. Пред вратите на къщите, върху четвъртити камъни или малки, дървени столчета, седяха стари жени, облечени в черно, пушеха тютюн или подвикваха на нечистите и загорели деца, които се валяха в изобилния прах на улицата. По тротоарите се разхождаха непълнолетни момичета, у които военните години бяха създали опасна и преждевременна за възрастта им самостоятелност. Повечето бяха от бедната класа, работнички от тютюневите складове, но не още уличници. Върху лицата им играеше усмивката на полудевственици, които се преструват, че минават случайно и не обръщат внимание на задевките. и все пак те се оставяха да бъдат преследвани, ухажвани, дори прелъстявани срещу войнишки хляб. Дрипави деца, озлобени и кресливи, отиваха към казармата с тенекиени кутии да приберат остатъците от войнишката трапеза и се караха помежду си. Имаше нещо грозно и неприятно в поведението им.

Слънцето се скри зад хоризонта огромно, потъмняло, кървавочервено, като че се потапяше в кръвта на отминаващия ден.

Бенц запали цигара и жадно глътна дима й.

Вечерният хлад освежаваше лицето му, разсейваше умората му, събуждаше желанието му да види познати. Състоянието, в което се намираше, бе състояние на съвършено равновесие на нервите и създаваше необикновена пълнота в усещанията. Но тъкмо то криеше в себе си тръпките на неуловима печал. Бенц ги почувствува, когато помисли за предстоящата вечер, която по нищо нямаше да се различава от миналите. В мисълта му изпъкна позната картина: маса, приготвена за покер, бутилки вермут и ъглестите лица на няколко български офицери. Имаше нещо непобедимо тъжно в суровите и самотни мъже, с които дружеше.