Димитър Димов - Поручик Бенц

Автомобилът караше бавно по неравната улица, с друсане и клатушкане, между два реда пожълтели акации, които ронеха листата си при всяко подухване на вятъра. Червената мъгла на запад стана виолетова и върху нежния й фон се очертаха силуети на далечни планини.

Неусетно видът на улицата се промени. Простодушното спокойствие на крайния квартал отстъпи място на суетна елегантност. По тротоарите се замяркаха офицери в бели фуражки и небесносини пелерини. Добре облечени млади жени бързаха към домовете си, за да се смесят с тълпата от новобранци и работнички, след като бяха свършили заседанието си в някой благотворителен комитет. Те вървяха с изящни, леки движения като оставяха зад себе си благоухание на виенски парфюм и смешна превзетост. Те извръщаха към него лицата си и поздравяваха с усмивки, които събуждаха в паметта му спомени от мимолетен флирт. Но те не го вълнуваха повече. Бенц не ги обичаше със заслепение, нито ги презираше, нито ги ревнуваше, нито имаше угризения по отношение на тях. Те се плъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи или печал.

Когато автомобилът стигна пред германското интендантство, Бенц освободи шофьора и седна на мястото му. След това подкара колата бързо и зави по улицата, която извеждаше на шосето за София. Последното изглеждаше безлюдно и печално. Но скоро от един завой, на път към града, се зададоха войници. Вероятно поради срутването на един железопътен мост, който сега се поправяше, те бяха слезли от влака и продължаваха пътя си по шосето. Краят на върволицата се губеше в облак от прах. Войниците вървяха мълчаливо, повехнали от умора, изтънели от недояждане, озлобени от лишения, стегнати с веригите на съмнителна дисциплина. Окъсани и загубили цвета си униформи, смачкани фуражки, продънени ботуши, прашни и начумерени лица, които се взираха враждебно в лъскавото тяло на машината, в чистото и охранено лице на тоя, що държеше кормилото — това бе картината, която Бенц гледаше, докато отминаваха. И макар да бяха българи, вълнение подобно на срам раздвижи гърдите му, когато помисли за новата си униформа, стегната с лъскави ремъци, за безгрижието и развлеченията си. Но угризенията му изчезнаха, щом се почувствува освободен от погледите им.

Всяка вечер Бенц правеше по това шосе една стремглава разходка, като пущаше колата с най-голяма бързина. В тази разходка имаше нещо от парливия вкус на бързо изпита чаша алкохол. Той измина с умерена бързина няколко завоя и засили колата към едно възвишение на хоризонта, от което пътят се спущаше надолу по права линия. Оттам почваше удоволствието му. Но преди да се впусне в лудия бяг, когато стигна това място, той спря автомобила и огледа пътя. Нито една досадна точка не се виждаше върху светлата лента на шосето. Осени го суетно съзнание за мощ — безформената мощ на мотора, който с луда бързина щеше да го отнесе до другия край на хоризонта и после да го върне. Минута по-късно яростното свистене на течението се сля в ушите му с трясъка на мотора.

Дали тъжното спокойствие, в което се намираше, го бе опиянило, та не забеляза кога стигна един средновековен турски мост? Мостът бе построен от розов гранит. Под него течеше с величествена бавност широка н мътна река, а покрай нея растяха върби, зад които ,се простираха оризища. От другата страна на моста се гушеше между върбите ханче с много жалък вид, но запазващо всред усамотеността си наивната прелест на ханчетата в приказките. Огромна тишина царуваше над равното поле, заобиколено с планини, чиито силуети се губеха в синкавата пепел на залеза. Полъхваше вятър, топъл и влажен, като дъх на целуваща жена, и замираше всред тръпките на приближаващата нощ. Бе тъжно и спокойно.

Бенц спря автомобила, доста учуден от едно купе, което чакаше пред ханчето. Това бе частен или може би реквизиран автомобил, който веднага привлече вниманието му. Разбира се, той нямаше сегашните аеродинамични линии, вътрешни спирачки и електрически фарове, но за онова време представляваше последната дума на техниката и Бенц почна да го разглежда с всепоглъщащия интерес на дилетантите. Автомобилът чакаше без пътниците, които навярно бяха в ханчето. Още веднага щом го видя, той разбра причината на спирането му: шофьорът лепеше една от гумите — тия лоши вътрешни гуми, примесени със сурогати на каучук, които германските фабрики изкарваха на пазара през голямата война и които се пукаха на всеки километър.

Тъкмо когато Бенц угаси мотора и се готвеше да слезе, върху прага на ханчето се показа една девойка, последвана от двама офицери. Единият от офицерите беше българин — мургав, много елегантен, облечен в тъмносиня гвардейска униформа. Другият, германец, изпъкваше с хусарския си мундир. Той беше малко пълен, рус, с голямо широко лице и чип нос. Бенц го познаваше малко. Този офицер беше аташиран от София към една холандска санитарна мисия, която преди два месеца мина през града и раздаде подаръци в болницата. Наричаше се поручик Андерсен. Поради това, че в града нямаше други германски офицери (и Бенц се чувствуваше между българите някак самотно), обзе го радостно оживление. Приближи се до германеца и му подаде ръката си. Андерсен я прие със сдържана вежливост и онова, което не позволи на Бенц да забележи малко равнодушния прием, който неговият съотечественик му направи, бе девойката.