Димитър Димов - Поручик Бенц

Сякаш тоя болен човек, който храчи кръв и доживява последните си часове, олицетворява могъществото и падението на една раса. на една порода титани, които и при агонията си разтърсват земята със страхотни трясъци.

Струва ми се, че подобни образи могат да бъдат творение само на едно романтично въображение, на едно съзнание, за което явленията от живота се пречупват през призмата на много пластове интелектуални наслоения, придобиват формите на предварителни културни институции. В „Тютюн“ най-силно се проявяват тия черти от писателския натюрел на Димитър Димов въпреки огромната разобличителна сила, мощните развенчаващи акорди и реалистичен размах на тоя роман. В героите на „Тютюн“ има нещо фантастично, гротескно-романтично, призрачно и нереално, те са преплетени от символика. Тук българската буржоазия е демонологизирана, образите се издигат до символи и алегории. Скорпионите на капитала, без да се идеализират, понякога се явяват наметнати в тогата на самотно величие и трагизъм. Димитър Димов е навсякъде сериозен, където изобразява тия хора като могъщи хищници, ужасни питони, хипнотизиращи гигантски змии, които отнасят в самотните си леговища своите студени болки и стръвни желания. Тия моревци, барутчиевци, пиеровци сякаш са изпълнени с чудовищна, нечовешка сила, те навяват страх със своята отчужденост от човешкото, те сякаш носят свещената жестокост на финикийски божества, в студените им лепкави прегръдки техните жертви издъхват безгласно, с ужас в очите.

Разбира се, в самото монополистично общество има нещо призрачно и мистично, за невъоръженото от науката око отношенията тук са непонятни, в даден момент могат да ни се сторят невероятни и нереални, изплетени от материята на кошмарите. Най-напред това служене на вещите — банки, концерни, тръстове, финансови групи, акционерни дружества, които са само имена, зад тях не се крие човешко съдържание. Хората им служат и влизат в отношения с тях, а не с други хора, в тяхната дейност съществува един автоматизъм, който не познава милост, и от който не можеш да измолиш снизхождение. Дори в най-тежко робство човекът познава силата, която властвува над него и дома му, тя му е дадена в сетивата, тя е човешка и понятна, макар, разбира се, безмилостна и жестока. Но и най-страшната жестокост е човешко проявление, докато тук си във властта на предмети, на автомати, чиято същност не познаваш, които са забулени с мистична пелена отношенията между хората. Тия банки и дружества подобно на „Никотиана“ нахално се представят за могъщи и при техния жалък автоматизъм неволно си припомняме за мъдрите , замислени хора. Ето, за да се обяснят взаимоотношенията между хората в буржоазното общество, съществува специална наука, която разлага сложните му механизми и пружини, прави го ясно за посветените, дава го, тъй да се каже, на нашия разум, но на човешката ни същност то си остава все тъй чуждо и необяснимо. За непосветения тия акции, дивиденти, финансови операции, борси и т.н. ще си останат винаги тайнствени мътни горейски числа, халдейски формули, жречески йероглифи. Човек не може да им се довери, те го отделят от човечеството, омагьосват света около него, отнемат му близостта с хората. За едно по-изтънчено въображение не може да няма нещо кошмарно и демонично в тоя свят, някаква сатанинска ехидност, луцнферовска сардоника.

Но, мисля, Димитър Димов не можа да опише бита, вътрешния свят, домашния мир на нашата буржоазия, която беше далеч по-невзрачна и парвенюшка, далеч по-мизерна и лишена от величави пороци, живописна поквара и демонизъм. Той я познава в един по-духовен и интелектуален смисъл и я изобрази интелектуално, каквото е цялото му творчество. Той е по-близко до закона, до абстракцията, отколкото до живата плът и безкрайното многобагрие на материалното. За него е по-важно поетично-общото, емоционално-отвлеченото, ако може така да се каже, отколкото предметното, живописно-частното, индивидуалното. Хиперболизирайки отделни качества на нашата буржоазия, той разкри най-дълбоките й духовни същности, които са разрушителни за личността, античовешки, дълбоко аморални и заплашителни за човечеството.

Затова не можем да очакваме, че Димитър Димов ще опише тия хора с епическо безстрастие и обективност. Те са му интересни и нужни като съдба, като една изключителна жизнена парабола, те са за него явления, които той трябва да постави ча съд пред морала. Той няма художническата сила на един Вазов например да пресъздаде епохата чрез нейните подробности, чрез епическия аксесоар, чрез живота на предметите, оръдията на човека. Вазов претворява духовните копнежи на своята епоха в материалния свят, чрез света, в чиито глъбини са израснали и дремят, чрез несъзнателните им носители и техния живот, чрез иманентното, ако можем да се изразим с тоя кантиански термин. Вазов материализира духа на своето време, докато Димитър Димов интелектуализира материалните процеси на епохата. Той пресъздава обществените движения на своето време чрез интелектуалното, през призмата на нравствеността, той ги пренася в сферата на културата и духа. И това не произтича само от особеностите на таланта, а си има дълбоки обществено-исторически основания. Вазов имаше гения да изобрази изконно българското, както никои друг българин. Той можеше да бъде епичен не просто защото е епично „обективен“, напротив, той е пристрастен и субективен към всичко, което е враждебно на чорбаджи Марковия мир, а защото отрази една епоха, чиито форми на живот са пречистени и избистрени от историята, форми, които са се сложили от векове и в тях е кристализирала човешката мярка, нравствеността и жизнената философия. Тук духът, моралът живеят в иманентното, в материалния живот, а не идват отвън, не влизат в противоречие с материалните форми на живот. Тук всяка вещ, всяка форма носи печата на човешката мяра; човешката идея одухотворява обстановката, материалната среда. Тук духът е в хармония с цялостното битие на човека. Както върху щита на Ахил, изкован от Хефест, се оглежда античният мир на Омир, така върху чиширитс, калдъръмите, чаршията на стария Сопот се оглежда идеята на чорбаджи Марковия мир. Тук всичко е устойчиво, непоклатимо, понятно. Епическият свят е единен, вътрешно неконфликтен, една завършена хармонична сфера. Разбира се, не става дума, че тук няма страдания и болка. Но данайците и троянците са дълбоко вътрешно сходни въпреки външния си конфликт, те еднакво са подчинени на боговете от олимпийската йерархия, над които стои съдбата, Парките, най-върховният арбитър; те са от една плоскост, от един свят, с който живеят в духовно съгласие. А светът на Димитър Димов е духовно съкрушен, разрушен на части, той се е разпаднал и всичките му части са в пълно несъгласие помежду си.