Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

В тоя момент ми се стори, че обичам този човек. Може би, защото ме трогнаха чистотата и загрижеността му, които го правеха безпомощен и объркан. В мълчаливата схватка между двама ни той, въпреки че му бях нанесъл такава обида пред всички, предпочете да се опита да ме разбере, за да не злоупотреби с властта си. Налагаше се пак да повторя своята теза.

— То е, защото си емоционално неподготвен. Не забравяй, аз не съм употребил никакви противострахови или възбуждащи средства. Инжекцията ми бе нужна, за да овладея малкото физическа сила, която притежавам. Яростта и жаждата за победа си бяха мои. Ако не ги придобие целият екипаж, не гарантирам за успеха на мисията ни. Само с кротката амбиция на любознателния си мозък нищо няма да постигнем. Тя е полезна пред компютрите и в лабораториите, но не и при среща на две живи същества. Ние така се размекнахме от щастие и доброжелателност, като открихме тая планета, че ставаме направо беззащитни. Защото у нас продължава да лежи в психиката ни убеждението-надежда, че тези висши същества няма да са по-висши от нас, щом ние сме съумели да дойдем при тях, а не — те при нас. Ти също беше сигурен, че аз съм по-слабият, и ти беше приятно да си представиш как бащински ще ме плеснеш веднъж-дваж, за да поохладиш младежката ми жар. Видя какво се получи! Сега си представи, че тия същества са по-силни от нас! Какво трябва да направим? Да отидем и да паднем на колене пред тях? Ами ако те не разберат нашия жест и ни откъснат главите, преди да сме успели да им докажем миролюбието си?

— Искаш да кажеш, че трябва да започнем с подлост?

— С хитрост! А ако стане нужда от подлостта, ще употребим и нея. Не се ужасявай така лекомислено от понятията! Когато битката е на живот и смърт, когато тя се води не между човеци, а между различни видове…

— Но няма още битка.

— Сигурен ли си?

Той стана и се поразходи из кабинета. Подутата устна и подутото, все още синкавочервено ухо го загрозяваха. Може би тъкмо затова той ми беше сега по-близък. Наистина настъпваше време да изоставя момчешките си амбиции спрямо него, да му стана искрен и добър помощник!

— Тезата ти е доста стройна — рече той замислено. — Предполагам, че не си я развивал само в етичен план.

И с усмивка заопипва челюстта си. Окончателно се разкаях, загдето бях го ударил с такава сила.

— Предлагам да слезем веднага на трета орбита! — Почаках да възрази, защото предложението ми нарушаваше план-графика за изследванията дори на необитаеми планети, но той навярно отново бе отгатнал хода на мисълта ми и вече го проучваше. Видях как вътрешното напрежение изостри чертите му и побързах да променя предложението си, което сам очевидно не бях дообмислил. — Пускаме аварийната ракета право срещу невидимия спътник за отвличане на вниманието, а ние слизаме на трета карантинна. Не бива повече да чакаме те да отговорят най-после на позивните ни. Имаха достатъчно време за това.

— Но нали смяташе, че ние самите още не сме готови за схватката? — запита предпазливо координаторът.

— Аз също не бях готов, преди да застанеш срещу мен. Ние трябва да ги предизвикаме, трябва да ги заплашим, за да ги заставим да приемат контакта. Така само им даваме време да се опомнят и да се подготвят за боя, ако не разполагат с готови отбранителни средства. Моментът на изненадата е важен! Ето кое не отчита теорията на контакта, защото главният стълб, върху който е изградена, е демонстрацията на добра воля. Трябваше да усетя сладостта на победата в бокса, за да разбера колко погрешно е това.

— Боя се да не загубим аварийната ракета — въздъхна той и аз окончателно познах, че само координаторският пост го караше непрекъснато да се въздържа от рискове, че по дух той е толкова млад, колкото съм и аз, че нетърпението и жаждата за схватки и победи бушуват със същата сила в душата му.

— Тя ще бъде празна — рекох и ми се искаше да го прегърна.

— Това не намалява стойността на загубата й.

Аварийната ракета представляваше умалено копие на кораба и единствена можеше да ни върне вкупом на звездолета в случай на непоправима катастрофа с кораба. Наистина щеше да бъде твърде висока цена за една такава хитрост! Затова рекох примирено:

— Планът подлежи на разработка.

— Именно! Но и аз мисля, докторе, че е крайно време да рискуваме. Още повече след като сме предоставени вече сами на себе си. Да обявим ли съвета? Хайде, че много работа ни чака!

— А с Монида какво ще правим?

Очаквах да чуя: Да оставим стареца на мира, а? Но той изведнъж помрачня: