Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

— Ще му обявя предупреждение!

А и на самото заседание се показа друг. Още при откриването му, още от първите му думи към екипажа пролича, че той е решил постепенно, но непоколебимо да установи единоначалие в провеждането на по-нататъшните операции, твърдо ограничавайки демокрацията на борда. Навлизахме в бойна обстановка, както биха се изразили древните жители на Земята, и това бе необходимо. Уставът също го предвиждаше, но четиридесетте мирни години на звездолета бяха отучили населението му от някои полезни неща. Можех да бъда доволен, защото ми се струваше, че имам дял в превръщането на нашия първи астропилот от обикновен координатор в действителен командир на кораба. В края на краищата такава е основната задача на лекаря — да осигурява и повишава физиологическата и психическата готовност на астронавтите за най-резултатна дейност.

Координаторът не започна както в други дни: „Другари, има едно предложение… да го обсъдим!“ Той каза:

— Другари, налага се да въведем втора степен на психороботите. Колкото и неприятно да ни е това, от днес нашият доктор ще ни наблюдава дори когато сме в клозета. А сега ни предстои да разработим план за слизане на следващата карантинна орбита!…

Но най-голямата изненада за мен бе, че Монида, след като изслуша мъмренето, без дори да трепне, кимна небрежно в знак на съгласие, а след това пръв и преди да се бе докоснал до компютъра си, изложи един вече готов проект за трета карантинна орбита. Проектът му също така нарушаваше устава и се покриваше почти изцяло с моята идея, що се касаеше до използуването на лъжливи маневри и изненадата. Само че беше по-умно и по-детайлно изработен.

Нима все пак бе наблюдавал нашия трагикомичен боксов мач?

На астронавтския съвет ние наричахме нашето минаване от орбита на орбита към изследвания обект „свиване на обръча“ около него. Но когато бяхме насаме със себе си, то ни се струваше като едно слизане стъпало по стъпало, слепешката, в непрозирния мрак на някаква преизподня, на чието дъно не знаехме какво ни очаква.

Мракът около нас мълчеше. Звездолетът бе изчезнал в невъобразимите далечини на околозвездната орбита, „Плутон“ навярно още се рееше някъде между деветата и десетата планета, а ние слизахме към петата, към тая пета планета, която толкова бе ни зарадвала, а сега ни караше да чувствуваме, че слизаме постепенно в бъдещия си гроб. Бяхме ослепели за красотата й, защото оглушахме от нейната тишина. Антените ни не улавяха нищо друго освен истеричните писъци на оптическото ехо от собствените ни сигнали, които денонощно изпращахме към планетата и невидимия й спътник — онова тайнствено джудже, въртящо се около нея като змея от древните приказки пред пещерата със съкровищата. Бяхме опитали всичките петдесет звукови и изобразителни системи на позивни сигнали към неизвестна цивилизация, съставени от най-добрите умове на човечеството, и продължавахме да ги повтаряме с нарастваща тревога. Ако една цивилизация можеше да си позволи да създаде изкуствен спътник с такъв размер, би трябвало да е способна за един месец да разшифрова нашите сигнали и съответно да ни отговори, ако, разбира се, тя желае това.

Но тя като че ли не го желаеше, като че ли ни показваше, че ние трябва да си вървим.

Понякога се питах защо всъщност не можем да си отидем. Ей тъй, да си отидем и толкоз! За какво толкова ни е притрябвал тоя контакт? Кое ни кара безразсъдно да се втурваме към него, треперейки от страх, да отиваме към него? Жаждата за знание? Глупости! Милиони неща не знаем за тая планетна система, но веднага зарязахме всичко, щом уловихме признаците на висша органична дейност около една от седемнайсетте й планети. Спортният дух, както го нарича координаторът? Хазартният дух, както го наричат други? Онова начало в нас, каращо ни всеки миг да търсим нещо, с което да се преборим, за да утвърдим себе си и неизвестния смисъл на своето собствено съществование? Или може би самотата? Не шетаха ли нашите звездолети из галактиката поради назрялата потребност да срещнем най-после другите, да видим дали те не са открили един по-правилен път? Защото ако няма други, ние трябва отново и окончателно или да повярваме в „богоизбраничеството“ си, или да приемем, че сме някакво случайно белтъчно образувание на материята, случаен клон в еволюцията й, който неминуемо ще загине, както са загинали заврите, станали с мегаломанските си размери непригодни за условията на нашата планета. Защото колкото повече летяхме из Космоса, толкова повече се убеждавахме в непригодността си да живеем в него. В Космоса ние се превръщахме само в жалки придатъци на своите машини.