Любен Дилов - Тежестта на скафандъра

Движенията на моите другари бяха тромави, непохватни, усилията, които трябваше да полагат, бяха нечовешки и забравил за незаконната инжекция, която бях си впръснал, аз с гордост усещах, че правя всичко по-леко и по-красиво от тях. Ставаше ми все по-приятно със загряването на мускулите, но свирепото ми желание да стоваря юмруците си върху лицето на нашия координатор не изчезваше, превръщаше се в горещо нетърпение. То дори ме накара да прекратя упражненията по-рано от установената норма, но аз имах и оправдание за това — въвеждах два нови спорта. И ето ме най-после срещу него.

— Докторе — рече той с напрегната усмивка, — днес си някак особен…

— Спортният дух! — отвърнах аз весело, а всичко в мене трепереше и звънеше. — Спортният дух, дето толкова го обичаш!

Другите вече се биеха с изключение на Монида и Вейо, който сияеше от щастие в ролята си на рефер. Нищо не бях казал на евристика и той сега седеше на педалния уред, лениво движеше краката си, демонстративно не гледаше към боксиращите се. А гледката не беше за пренебрегване. Тия сериозни възрастни премъдри мъже се биеха като хлапаци, които предпочитат да разрешат спора помежду си с една-две закани и само да размахат юмруци вместо да действуват с тях. Реферът, задължен да внимава за непозволените удари, беше напълно излишен. Удари изобщо нямаше. Те сякаш се милваха с тежките ръкавици, превърнали ръцете им в нещо уродливо и лениво. Почакайте, приятели, рекох си, ще ви науча аз, един по един ще ви разбивам носовете, да видим дали няма да ви се разиграе добродетелната и възпитана кръвчица!

— Стойка! — викнах аз на противника си, който още стоеше изправен пред мене, повече съзерцателно настроен, отколкото готов за бой.

Координаторът, подражавайки ми, зае същата стойка. Гравитацията още тежеше в ставите му, това беше повече от очевидно.

— Да покажем на тия мързеливци един истински бокс! — рекох аз.

— Ти виждал ли си истински?

— На филм. Преди десет години.

— А аз още по-отдавна — рече той.

— Няма значение. Никой не иска от нас да се боксираме по всички правила. Иска се да се бием. И то сериозно!

— Така ли? — вдигна той озадачено вежди и аз едва удържах ръкавицата си да не полети към лицето му.

Опитах с лявата, предпазливо, леко и успях да го жулна в областта над сърцето. Бялата изнежена кожа мигновено почервеня. Ударих втори път. Пак там. И пак успях, защото координаторът още не смогваше да подчини рефлексите си към прикритие. Разлятото кърваво петно на гърдите му ме накара едновременно да възликувам и да подскоча от нетърпение. Навярно това е оная сладост и оня необясним инстинкт, който е превръщал някога кротките мечки в стръвници, когато случайно са опитвали вкуса на кръвта.

Недоумението на координатора растеше. Вчерашната му закана е била значи само импулсивна, несвързана с действителна нужда да употреби силата на тялото си в нанасяне на удари. Той плахо се бранеше, още не намираше в себе си решителност сам да посегне и аз засилвах атаките си, използувайки неговото неумение и парализираните му от гравитацията стави. Сега вече пуснах в ход и дясната — по-силната, по-нетърпеливата. Ръкавицата изпляска така върху ухото му, че останалите веднага прекратиха своите пародии на бокс и се скупчиха около нас.

Координаторът отпусна ръце. Ухото му бе станало кървавочервено и се подуваше.

— Докторе — опита се да каже нещо той, но аз го изпреварих:

— Предупредих, че не се шегувам. Боят трябва да бъде сериозен.

Той смръщи вежди, приведе се и плещите му сякаш станаха два пъти по-широки. В сравнение с него аз изглеждах хилав. Но аз имах едно велико предимство: яростта си! И… инжекцията, разбира се. Очакването на екипажа обаче явно подействува като допинг на честолюбието му. Лицето му, преобразило се изведнъж, ме накара сам да осъзная сериозността на положението. Дръпнах се две крачки назад и се блъснах в Рони, който все така зорко ме пазеше.

— Проклета машина! — изръмжах аз. — Махнете я! — и почти ослепял, се хвърлих напред.

Гърдите ми срещнаха и двете му ръкавици, но аз бях направил един хубав подскок и успях да стоваря юмрука си върху челото му. Дръпнах се пъргаво назад. На такава пъргавост никой сега в залата не бе способен, тя бе незаконна, но то малко ме интересуваше. Изотдолу, повтарях си аз, изотдолу, спомнил си някакво правило. Парливата болка, която запали кожата на гърдите ми, ме накара да си го припомня. Всъщност със скока си аз само бях усилил непохватния удар на координатора. Трябваше да го изчаквам, сега той явно се готвеше да си отмъсти за ударите. И да използувам преимуществото на пъргавината си. Той се засили и аз посрещнах удара му в двете си ръкавици, сякаш улавях топка. Беше се напълно открил, просто защото не знаеше, че трябва едновременно и да се пази. А аз, вече на практика, усвоявах с изострените си сетива правилата на бокса, съзирах всички места, където можех и трябваше веднага да ударя. Но не бързах. Нека да му дам да се порадва, да побие още малко ръкавиците ми и въздуха, да порадва очите и на екипажа със своята гневна и мощна красота. А красив беше, това не можеше да му се отрече, красив и мъжествен, като статуя на древен атлет. В мига, когато отново забелязах красотата му, аз видях като в някакво внезапно просветление и къде трябва да го ударя. Той сви ръце в лактите, за да ги приготви за нова атака, но раздалечени така, че целият му торс остана открит. Мигновено забих лявата ръкавица в диафрагмата му, той се прегъна напред и тогава десният ми юмрук, събирал ярост и сила през всичките тия минути, се отправи мълниеносно към челюстта му.