Самуел Дилейни - Вавилон 17

Той махна с ръка, за да я накара да замълчи.

— Джебъл! — Бътчър бе натиснал бутона за вътрешна връзка. Разговорът се водеше насочено и затова Ридра не можеше да чува отговорите.

— Насочете „Тейрик“ надолу по Езика на Дракона.

Последва въпрос или възражение.

— Насочете по Езика и всичко ще бъде наред.

Бътчър кимна в отговор на едва доловимия шепот и каза:

— Умря.

Изключи микрофона и се обърна към Ридра:

— Всичко е наред. Джебъл ще тръгне към щаб-квартирата.

Недоверието й се смени с изумление. В този момент разбра, че е останала потресена още преди това — когато той прие плана й за разрушаване на защитната мрежа на Завоевателите, но тогава Вавилон-17 не й позволяваше да мисли за странични неща.

— Е, благодаря — започна тя. — Дори не ме попитахте… — тя реши да го каже по друг начин.

Обаче Бътчър заговори първи:

— Знаем, че корабът трябва да се унищожи — и той е унищожен. — Удари се с юмрук по гърдите и продължи: — Сега трябва да се спуснем по Езика на Дракона, и „Тейрик“ тръгва по Езика на Дракона.

И отново се удари по гърдите.

Ридра искаше да зададе още един въпрос, но погледът й попадна върху мъртвия зародиш и тя преглътна думите си. Каза само:

— Благодаря, Бътчър!

Излизайки от биолабораторията, тя се замисли над думите му, опитвайки се да намери някакво обяснение за неговите действия. Дори грубият му маниер на изказване…

Думите му!

В ума й проблесна догадка и тя се затича по коридора.

— Брас, той не може да казва „аз“!

Пилотът седеше, хванал с две лапи чашата си. Дървените маси в общата зала постепенно се запълваха за вечеря.

— Аз, мен, мое… Мисля, че не може да го изговори, дори да го помисли! Чудя се от кой ад се е пръкнал…

— Знаете ли език, в който ня’а ду’а за изразяване на „аз“?

— Сещам се за няколко, в които това местоимение не се използва често, но не мога да се сетя за език, в който да липсва такава концепция, макар и само в окончанията на глаголите.

— Какво означава това?

— Странен човек със странен начин на мислене. Не знам защо, но той се държи добре с мен. Дори посредничи между нас с Джебъл. Бих искала да го разбера…

Тя се огледа. Всички в залата се приготвяха за вечеря. Момичето, което им донесе пилетата в стаята със сините стени, я гледаше с широко отворени очи, в които се четеше страх, примесен с любопитство. След малко интересът в погледа й угасна и тя се отправи към шкафа за прибори.

Ридра се замисли. Какво би станало, ако преведе на Вавилон-17 своето възприятие за движението на хората и играта на мускулите им? Беше успяла да разбере, че това не е просто език, а гъвкава матрица за аналитичен размисъл, където една или друга дума побира огромно количество информация в сравнение с другите езици. Как ще опише изражението на човешкото лице? Може би трептящите мигли и движението на пръстите ще получат математическо описание? Или пък… Докато мислеше, мозъкът й постепенно се потапяше в компактните дебри на Вавилон-17. Ридра затвори очи и се заслуша в разговорите.

Отделяйки се и подбутвайки се един друг, гласовете зазвучаха в главата й толкова отчетливо, че тя можеше да установи чии са витаещите наоколо мисли. Така… Смазаният от скръб юноша, който влиза в залата, е братът на Свинското краче. Момичето, което им сервира, е влюбено в мъртъв младеж от Сектора на Разединените. Той се появява във всички нейни сънища…

Това, че седи в общата зала, която постепенно се изпълва с хора, заемаше много малка част от съзнанието й.

… зъбато животно в един човек, тих вир — в друг. А ето и познатата вълна от юношеско смущение — влиза взвода, момчетата се побутват един друг, предвождани от съсредоточения Помощник. По-нататък, под възбудата, глада и любовта, има страх! Той звънеше в залата, избухвайки като фойерверк, и тя се огледа за Джебъл или Бътчър, защото в този страх бяха техните имена, но не ги откри. А мислите на тлъстия човек на име Джефри Корд искрят ослепително: „…ще убия с ножа, който съм скрил в ботуша, ще възглавя «Тейрик».“ Мислите на хората около него бяха най-обикновени — радост от наближаващата вечеря и от представлението, което мъдрият Клик ще изнесе тази вечер. Мислите на участниците в пантомимата бяха заети с тяхната игра, те почти не забелязваха зрителите, пред които ще се представят след по-малко от час. Възрастен Навигатор бързаше да даде на момичето, което в пиесата ще играе Любовта, сребърна тока, която собственоръчно бе отлял и полирал, за да разбере дали ще играе на любов с него…